Тереза Медейрос - След полунощ

— Не се притеснявай за Вивиан — увери я Порция, сякаш бе прочела мислите й. — Тя не храни и най-малкото подозрение. Леля Мариета беше твърде заета да ме отдалечи колкото може по-бързо от мястото на позора, че не забеляза нищо. Достатъчно й беше да хули нравствеността ти. Е, не твоята, а тази на безсрамната мръсница в прегръдката на виконта. Тя си помисли… — Порция разтърси глава и разкъса мрежата на собствените си объркани обяснения. — О, стига толкова! Как, за бога, успя да се прибереш преди нас? Нима файтонът те чакаше пред портите?

— Лорд Тревелиън ме докара с каретата си.

Не беше точно така. След кратка заповед към кочияша той я бутна в луксозното превозно средство и конете препуснаха като вихър. Само след минути лакеят я свали пред вратата на къщата.

— Той… беше ли с теб?

Каролайн поклати глава, благодарна, че не се беше наложило да сподели с него затворената карета.

— Съмнявам се, че би искал да прекара дори само още минута в моята компания, след като се държах така… глупаво.

Порция слушаше в захлас, докато Каролайн й разказа за двамата млади безделници, които я бяха нападнали, и за навременната намеса на виконта. Накрая се отпусна на леглото и въздъхна учудено.

— Колко странно. Питам се защо един вампир прекарва вечерите си във Воксхол Гардънс, за да спасява млади момичета.

— Ако не беше абсолютно невъзможно, бих била склонна да повярвам, че наистина е вампир. Само да беше видяла как се разправи с двамата млади негодници. Никога не бях виждала мъж да се движи толкова бързо и с такава сила. — Каролайн поклати глава. Споменът все още я караше да трепери. — В това имаше нещо… почти неестествено.

Порция погледна внимателно сестра си, събра смелост и попита тихо:

— А как беше целувката му? И в нея ли имаше нещо неестествено?

Каролайн бързо сведе глава, проклинайки светлия си тен.

— Няма с кого да го сравня — отговори сърдито тя, когато червенината нахлу в бузите й. — Сигурна съм, че това беше една съвсем обикновена целувка.

Съвсем обикновена целувка, при която й се зави свят от желание. Съвсем обикновена целувка, която помете всичките й съмнения и я разтопи от наслада. Която пропъди от главата й всички разумни мисли, включително и факта, че мъжът, когото целуваше, принадлежеше на сестра й.

Знаещият поглед на Порция я уплаши. Плъзна се под завивката и се завъртя към стената.

— Крайно време е да легнеш в собственото си легло и да ме оставиш на мира. Искам да се върна към съвсем обикновените си сънища.

Камбаните удариха полунощ.

Тя стоеше на паважа и стъпалата й сякаш бяха враснали в камъните. Той излезе от мъглата и се запъти към нея. Косата му блестеше под лунната светлина, дългата наметка се увиваше около глезените му. Тя знаеше, че е дошъл заради нея, но не беше в състояние да изтръгне вик от парализираните си устни, нито да помръдне ръка или крак.

Лунната светлина изчезна, остави я да стои изгубена в сянката. Той я привлече в прегръдката си и мекотата му беше неустоима като силата му.

Зъбите му заблестяха, когато сведе глава. Твърде късно тя осъзна, че не устните й бяха целта му, а шията й. Въпреки това доброволно наклони глава, за да го покани — не, за да го помоли да я вземе, да утоли жаждата си с нея, да изпие жизнения й сок, който пулсираше под нежната коприна на кожата.

Той й даваше всичко, което беше искала, за което отдавна тайно беше копняла.

Да се предаде.

Когато зъбите му разкъсаха тънкото було, в тялото й се разля вълна на блаженство. Камбаните продължиха да звънят, възвестявайки вечния среднощен час, когато тя завинаги щеше да му принадлежи.

Каролайн се стресна насън и скочи. Седна в леглото и се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Мина доста време, докато осъзна, че виновна е собствената й ръка, която притискаше мястото с все сила. Сърцето й биеше неравномерно и я задъхваше. Тя отпусна бавно ръка и се загледа в треперещите си пръсти, сякаш принадлежаха на друга жена.

Още по-ужасна от уплахата й беше необяснимата горещина, която бе обхванала цялото й тяло. Устата й бе пресъхнала, кожата тръпнеше, гърдите я боляха. Между краката си усещаше странно теглене — повече наслада, отколкото болка.

Тя се огледа в стаята и отново се опита да се отърси от опиянението на съня. Тясното легло на Порция беше празно, в таванската стаичка цареше здрач и й беше невъзможно да каже кое време е. Неспокойният й сън беше примесен с парчета от други сънища, в които бягаше по мрачни алеи пред маскирани нападатели с похотливо раззинати уста.