Х. Пайпър - Лорд Калван от друкога

— Птосфес! Как попадна тук, в името на Дралм?

— Калван? Радвам се, че успя да парираш. Къде се намираме?

Той му обясни накратко.

— Цялата проклета битка се е усукала под прав ъгъл. Знаеш ли го?

— Никак не е чудно. Цялото ни ляво крило пропадна. Мнестрос е мъртъв — чух го от един офицер, който видял тялото му. Редовната ни пехота на левия фланг е унищожена почти напълно. Малкото останали и каквото остана от запасняците до тях, са прегрупирани в това, което беше тилът ни. Ето това представлява в момента лявото ни крило.

— Тяхното ляво крило не е в по-добро състояние. Заобиколих ги и ги разбих. Какво става с кавалерията вляво?

— Само Дралм знае — аз не. Предполагам, че са си плюли на петите, като са видели какво става. — Птосфес измъкна един от пистолетите си и откачи барутницата от колана си. — Нали ще ме пазиш в гръб, Калван?

Той също извади един от своите и го зареди. Битката, изглежда, се бе изтеглила встрани от тях, макар че през мъглата от двете посоки долитаха крясъци, стрелба и дрънчене на стомана. Гръмна оръдеен залп — първият тази сутрин — откъм селото, доколкото можа да прецени Калван. Осемфунтово, помисли си той, и с положителност заредено с „Произведено в Хостигос“. Последван от още един и още един.

— Това трябва да е Хармакрос — каза Птосфес.

— Дано да знае къде стреля. — Зареди пистолета, пъхна го в кобура и се зае с другия. — Къде бихме могли да помогнем най-ефикасно?

Птосфес бе заредил двата в седлото и зареждаше единия от ботуша.

— Да се опитаме да намерим няколко кавалеристи и да потърсим Сараск — предложи той. — Ще ми се сам да го утрепя или заловя. Ако успея, мога да претендирам за трона на Саск. Само да се бе вдигнала тази проклета мъгла.

Далеч отдясно в южна посока се чуваха шумове като от клокочене на котел. Нямаше много стрелба — пушките бяха изпразнени и нямаше време за презареждане, — а само дрънчене на метал, примесено с отекващите вълни на виковете. Мъглата се носеше на влажни валма и се спускаше все по-плътно. Все пак в един момент трябваше да се вдигне — над главите им бе започнала да се процежда жълтеникава слънчева светлина.

— Хайде, Литрис, хайде! — призова той богинята на атмосферните стихии. — Вдигни това чудо оттук! На чия страна си все пак?

Птосфес приключи с последния пистолет. Калван също привършваше.

— Иде някой! — предупреди го Птосфес и Калван едва не разсипа заряда.

Бяха двайсетина от тежковъоръжената кавалерия, които се придвижваха рано сутринта с него. Сержантът им поиска да разбере къде се намират.

Той не бе по-наясно от тях. Пъхна пистолета в ботуша си и измъкна сабята. Препуснаха към шумотевицата от битката. Продължаваше да си мисли, че се придвижват на изток, докато не забеляза, че препускат под прав ъгъл върху редица оплескани с кал юргани, дюшеци и сламеници, които бяха задигнали от селото предната вечер. Огледа се наляво и надясно. Птосфес също разбра и изруга.

Битката се бе усукала на сто и осемдесет градуса и двете армии бяха с лице към посоките, откъдето бяха пристигнали.

„Галзар — мерна му се богохулна мисъл — сигурно се е успал тази сутрин.“

Но пък мъглата бе започнала да се вдига, позлатена от слънчевата светлина над главите им, а сивите фъндъци наоколо бяха понамалели и изтънели. Имаше видимост на повече от сто метра. Видяха, че линията на бойните действия се простира право на изток от Фик, и препуснаха към някаква бъркотия от запасняци, редовна и лекоподвижна войска — за организация изобщо не можеше да става и дума. Лекоподвижните команди се носеха напред-назад в тръс зад тях, търсейки място за пробив в двете посоки. Той викна на един капитан от лекоподвижните сили, който се сражаваше пешком:

— Кой е пред вас?

— Откъде да знам? Навсякъде е една и съща каша. Тази прокълната от Дралм битка…

Официално би трябвало да се нарича „Битката при Фик“, но никой от участвалите в нея никога нямаше да я нарече другояче освен „Прокълнатата от Дралм битка“.

Преди да отговори, вляво нещо изтрещя така, сякаш гръмнаха всички котли на света. Двамата с Птосфес се спогледаха.

— Това е нещо ново — промълви той. — Да вървим да погледнем.

Препуснаха, но не прекалено бързо, с кавалерията зад гърба си и с извадени пистолети. Чуваха се всевъзможни викове — „Долу Стифон!“, разбира се, но и „Птосфес!“, и „Сараск и Саск!“ Имаше и „Балтамес!“ Това беше свитата, която братът на Балтар, вероятният принц на Саща, бе довел в град Саск — около двеста и петдесет души, доколкото той бе чул. Понесоха се и викове: „Измяна! Измяна!“