Х. Пайпър - Лорд Калван от друкога

— Вижте, лейтенант.

Лейтенантът погледна шапката — сив филц, широка периферия, корона с четири върха.

— Четвърто ниво — каза той. — Евро-американски сектор, Испано-колумбийски подсектор.

Вал вдигна шапката и я огледа отвътре. Лейтенантът беше прав. Вътрешната околожка бе щампована със златни латински букви: „Компания Джон Б. Стетсън. Филаделфия, ФА.“, на ръка с мастило бе добавено: „Ефр. Келвин Морисън, Пенсилв. щатска полиция“ и някакъв номер.

— Познавам тези момчета — каза лейтенантът. — Свестни мъже във всяко отношение. Също като нашите.

— Един от тях е бил с част от секундата по-бърз от нашия. — Вал отново извади табакерата. — Лейтенант, тази работа ще ни създаде големи главоболия. Тази случайна находка ще липсва на някого, а хората, които ще установят отсъствието, са една от десетте най-добри полицейски организации на света в техния времепредел. Те не биха се задоволили с половинчати обяснения, които обикновено минават в този сектор. Затова ще ни се наложи да установим къде е изплувал и какво прави в момента. Мъж, който може да извади револвера си преди един параполицай, след като е бил засмукан в конвейера, няма просто да потъне в неизвестност в който и да било времепредел. Докато се доберем до него, ще се вдигне голяма паника.

— Надявам се, че е бил изтеглен от своя подсектор. Представете си, че се появи в съседен времепредел и докладва в своя полицейски участък, където негов двойник с дублираните му отпечатъци от пръстите е дежурен в момента.

— Да. Би било интересно, нали? — Той запали цигара. — Когато аероколата пристигне, върнете я обратно. Сам ще прегледам фотозаписите. Задръжте ракетата — ще ми трябва след няколко часа. Обявявам случая за лично мой.

Келвин Морисън люлееше обутите си в черни ботуши крака от ръба на стръмната урва и му се искаше да не си бе загубил шапката. Знаеше къде се намира: точно на същото място върху малката канара над пътя, където той, Лари Стейси, Джек Френч и Стив Ковач бяха оставили колата, но сега не се виждаше никакъв път, сякаш никога не го бе имало. Имаше четири стъпки дебела в основата си канадска ела, израснала на мястото, където трябваше да е фермерската постройка, и никакви следи от каменна зидария и основи на къщата или обора. Природните характеристики обаче — Плешивите орли на север и планините Нитани на юг — си бяха по местата.

Блясъкът и моментната тъмнина биха могли да са въображаеми — щеше да ги остави в папката с недоказуеми факти. Беше сигурен, че необичайно красивият купол от трептяща светлина бе реален, както и бюрото в контролния пулт и мъжът със странното оръжие. Нямаше абсолютно нищо въображаемо и във всички тези девствени лесове на мястото на фермерските земи. Така че той подръпваше от време на време от лулата и се мъчеше да си припомни и да анализира случилото се.

Не беше застрелян и откаран в болница, в която сега да лежи в треска — в това беше сигурен. Не го тресеше. Нито за миг не се съмняваше в разума или сетивата си, нито пък си позволяваше непристойни думи като „невероятно“ и „невъзможно“. Необикновено — това беше точната дума. Беше съвсем сигурен, че му се е случило нещо необикновено. То сякаш се състоеше от две части: първо — попадането в онзи купол от седефена светлина, случилото се вътре в него и изтъркулването му оттам; и второ — това еднакво-различно място, в което се намираше в момента.

Необичайното бяха взаимно изключващите се анахронизми. Нищо в първата част не спадаше към 1964 година или, подозираше той, към обозримото бъдеще — енергийното оръжие например. Нищо във втората не спадаше нито към 1964 година, нито към времето отпреди век най-малко.

Лулата му бе угаснала. Известно време не я запали отново, докато прехвърляше в съзнанието си тези два факта. Продължи да не използва непристойните думи. Използва една, която малките момчета обичат да драскат по стените.

Напук — не, благодарение — на пасторската настоятелност на баща си да учи за и да стане презвитериански духовник, бе станал агностик. Агностицизъм за него означаваше да не се съгласяваш да приемаш или отхвърляш фактите без доказателства. Точна философия за ченге, между другото. Е добре, нямаше намерение да отхвърля вероятността за машини на времето. Не и след като вече бе отвлечен на борда на такава, от която при това бе успял да се измъкне. Това нещо беше машина на времето и където и да се намираше той в момента, не беше в двадесети век, в който никога нямаше да попадне отново. Намести този факт в съзнанието си и го прие като неоспорим.