Орхан Памук - Бялата крепост

После задействахме устройството, което наричахме „фонтан“; от гърловината на едно скеле, петорно надвишаващо мъжки ръст, заизригваха пламъци; стоящите на отсрещния бряг вероятно са виждали по-добре зрелището с огнените пламъци; може би после, когато гърлото на „фонтана“ забълва фойерверките, там са се вълнували досущ като нас, ала ние не искахме вълнението им да затихва — във водите на Златния рог се раздвижиха салове. Заизлитаха фойерверки от бойниците на поклащащите се във водата картонени кули и крепости, те запламтяха като символи на отколешните победи! Преминаха и корабите от миналата година, когато бях пленен — техните кораби засипаха нашите с дъжд от фойерверки; преживях наново деня на своето пленяване. Картонените кораби лумваха, сетне потъваха, а от двата бряга крещяха „Аллах, Аллах!“. Беше ред на нашите дракони — ноздрите, гърлата и ушите им забълваха огън. Бе предвидено да захванат бой помежду си; първоначално никой от тях не трябваше да взима превес; небето закипя в червено от фойерверките, които изстрелвахме от брега, после, когато небето притъмня, нашите хора от саловете задвижиха механизмите и драконите бавно се възнесоха към небето; всички се разкрещяха от възхита и уплах; драконите шумно подновиха битката си, а на саловете възпламениха всички налични фойерверки; фитилите, бяхме ги вплели в телата на тия създания, се разгоряха тъкмо навреме и цялата околност, както и го бяхме планирали, се превърна в същински ад. Установих, че сме успели, когато наблизо се разнесе сърцераздирателен детски плач: баща, забравил синчето си, зяпаше с отворена уста страховитото небе. Няма начин, казах си, да не се завърна в родината. И тогава творението, настанено върху малък, черен, едва забележим сал, което нарекох „Дявола“, навлезе сред ада; по него бяхме навързали толкова много фишеци, че се бояхме да не хвръкне във въздуха заедно със сала и хората ни, ала всичко потръгна както трябва; щом пламъците на биещите се дракони взеха да гаснат, „Дявола“ излетя към небето едновременно със запалените тутакси фойерверки; тялото му с пукот разпръсна из въздуха огнени кълбета. Потреперих само при мисълта, че подлагаме цял Истанбул на терор и ужас; май се бях уплашил и аз; май най-накрая решително се бях захванал с най-жадуваните неща в живота си; май никакво значение нямаше в кой град се намирах — исках „Дявола“ да виси над нас цялата нощ и да пръска огньове. Полюлявайки се ту вляво, ту вдясно, той се спусна, без да докосне никого във водите на Златния рог, приветстван възторжено от тълпите по брега. Дори потъвайки, не спря да разпръсква огньове.

На заранта, както става в приказките, пашата проводил по Ходжа кесия с алтъни. Казал му, че е предоволен от церемонията с фойерверките, но намирал за плашеща победата на „Дявола“. Общо десет дни продължи работата ни по церемонията с фойерверките. Денем поправяхме обгорелите макети, замисляхме нови забавления и карахме пленниците, които ни довеждаха от тъмницата, да зареждат фишеците. Един от робите ослепя, когато в лицето му експлодираха едновременно десет торби с барут.

След като приключиха сватбените празненства, не можах да се видя с Ходжа. Бях се поуспокоил, понеже се отървах от завистливите очи на тоя любопитен човек, които по цял ден ме следяха, и все пак от ума ми не излизаха напрегнатите дни, прекарани с него. Завърнех ли се в родината, щях да разправям на всички за този мъж, който въпреки огромната си прилика с мене, никога не отвори дума за тази прилика. Седях си в килията и колкото да минава времето, продължавах да се грижа за болните; чувайки, че пашата ме вика, направо полетях от вълнение, дори от радост. Изпърво тъй, между другото, ме поласка, спомена нещо от рода на това, че всички били останали много доволни от церемонията с фойерверките, че били доста се позабавлявали, че съм бил много способен. И тогава внезапно вметна: помюсюлманча ли се, веднага щели да ме освободят. Онемях, оглупях, смутолевих, че бих искал да се завърна в родината си, стигнах дори до унижение — тъпо и със заекване заразказвах за мама и за своята годеница. Пашата обаче повтори думите си, сякаш изобщо не ме беше чул. Млъкнах. Незнайно защо си припомних своите лениви, празноглави другарчета от детството, момчетата, дето вдигаха с ненавист ръка срещу бащите си. Като казах, че не ще променя вярата си, пашата се разгневи. И — обратно в килията. Подир три дни пашата ме викна отново. Тоз път бе в настроение. Понеже така и не проумях доколко смяната на вярата ми би подпомогнала моето освобождаване, не бях стигнал до никакво решение. Пашата попита какво мисля и каза, че лично той щял да ме ожени за някоя красива девойка! Набрах кураж и отвърнах, че нямам намерение да променям вярата си — пашата за миг се смути, сетне избълва, че съм глупак. И че нямало пред кого да се срамувам, като кажа, че съм сменил вярата си. Сетне надълго и нашироко ми говори за исляма. Когато млъкна, ме отпрати обратно в килията.