Орхан Памук: Бялата крепост

Мина, не мина седмица, и една вечер кехаята, след като се заклех, че няма да бягам, ме освободи от прангите. Пак излизах на работа, ала надзирателите сега ме закриляха. А когато подир три дни кехаята ми донесе и нови дрехи, вече бях убеден, че съм под покровителството на пашата.

Вечер продължаваха да ме викат в разни конаци. Предписвах лекарства на одъртели пирати, сдобили се с ревматизъм, на аскерчета с болки в стомаха, пусках кръв на оплакващите се от сърбеж, от главоболие и на съвсем залинели хора. Веднъж, седмица след като бях дал сироп на заекващия син на някакъв прислужник, детето изведнъж проговори нормално и ми издекламира цяло стихотворение без запъване.

Тъй мина зимата. Напролет разбрах, че пашата, който от месеци не бе се интересувал от мене, бил отплавал с флотилията към Бяло море. В жарките летни дни двама-трима запознати с отчаянието и гнева ми люде подметнаха, че не бива да се оплаквам от хала си, понеже печеля добри пари с докторлъка. Възрастен роб, приел исляма преди години, ме посъветва да не бягам. Те задържали винаги при себе си роба, който както е случаят с мене, им служи и никога не му позволявали да се завърне в родината. Сторя ли като него, сиреч, приема ли исляма, ще се почувствам свободен, нищо повече от това. Реших, че вероятно ми говори тия неща, за да ме изпита, та му отвърнах, че нямам подобно намерение. Не намерение нямах, нямах смелост. Бегълците биваха залавяни тутакси. Сетне в килиите мажех с мехлем раните на смазаните от бой несретници.

Есенес пашата се завърна с флотилията си; приветстваха падишаха с топовни салюти, опитаха се да развеселят както миналата година града, но си личеше, че този сезон не е бил толкова успешен за тях. Докараните в тъмницата пленници бяха малко. Венецианците изгорили шест техни кораба — разбрахме го по-късно. Обзет от надежда да науча нещичко за родината си, реших да открия начин да поговоря с пленниците; повечето обаче бяха испанци — несловоохотливи, невежи, плашливи, за друго, освен за помощ и храна, не продумваха. Вниманието ми прикова останал без ръка оптимист; той сподели с мен, че един от дедите му бил застигнат от подобна беда при сходна авантюра, ала по-сетне, след освобождаването си, успял с оцелялата си ръка да напише рицарски роман; вярваше, че и той като бъде свободен, ще постъпи по същия начин. В последвалите години, докато съчинявах, за да живея, своите истории, се сещах за този мъж, който копнееше да живее, за да съчинява своите истории. Скоро в тъмницата пламна зараза и, преди да отшуми, тая фатална епидемия отне живота на повече от половината роби — аз успях да се предпазя от нея благодарение на рушветите, с които подкупвах надзирателите.

Започнаха отново да извеждат на работа оцелелите. Аз не ходех. Вечер разправяха, че стигали чак до края на Златния рог, там изпълнявали нарежданията на дърводелци, шивачи и бояджии — трябвало да изработват ръчно картонени кораби, крепости и кули. Отпосле разбрахме, че синът на пашата щял да се жени за дъщерята на великия везир; подготвяли пищна сватба.

Една заран ме извикаха в конака на пашата. Явих се там с подозрението, че астматичните му пристъпи са се възобновили. Настаниха ме в една стая и ми наредиха да чакам, тъй като пашата бил зает. Подир време другата врата на стаята се отвори; влезе мъж с пет-шест години по-възрастен от мене — когато погледнах лицето му, изгубих и ума, и дума, бях направо уплашен!

Влезлият в стаята дотолкова приличаше на мене, че направо не беше за вярване. Това там бях аз! В първия миг така си помислих. Имах чувството, че някой ми играеше номер, сякаш повторно, само че през отсрещната врата, ме въвежда в стаята и ми казва: Виж този, всъщност, би трябвало да си ти, така през вратата би трябвало да влизаш ти, така би трябвало да мърдаш ръцете си ти, така би трябвало другият, седналият в стаята, да оглежда тебе! Очите ни се срещнаха, кимнахме си. Той обаче далеч не изглеждаше слисан. Тогава си казах: е, чак пък толкова не прилича на мене — беше с брада; а аз комай бях забравил какво представлява лицето ми. Докато стърчеше пред мене, мина ми през ума, че близо година не съм се поглеждал в огледало.

Подир миг вратата, през която бях влязъл се отвори, повикаха го. Чаках и си мислех — едва ли бе някаква майсторски скроена шега, по-скоро бе приумица на угнетеното ми съзнание. Защото през ония дни непрекъснато бленувах: завърнал съм се у дома, посрещнали са ме всички, освободили са ме веднага, всъщност още на кораба, в каютата, спял съм и всичко е било утешителна, жадувана приказка. И сякаш като потвърждение, че случващото се е една от тези приказки, само че реална, или пък, че е знамение за обрата, за това, как всичко ще се върне в старото русло, вратата се отвори и ме повикаха.