Орхан Памук - Бялата крепост

Не намерих дори и една брошура или заглавие, отразяващи периода 1652–1680 от управлението на Мехмед IV нито в библиотеката на двореца Топкапъ, нито в други книгохранилища, където, предполагах, са били местени. Открих една-едничка следа — библиотеките съхраняваха и други произведения на „калиграфа левак“, за когото ставаше дума във въпросната история. Продължих известно време да вървя по дирите им, но вече ми беше омръзнало, от италианските университети прииждаха обезнадеждаващи отговори на писмата, с които ги бях засипал: безуспешно се оказа и издирването на неизписаното, но подсказано от самата книга име на автора из гробищата на Гебзе, Дженнетхисар и Юскюдар — изоставих разследването и написах статията за енциклопедията въз основа на самата история. Както се и опасявах, не я публикуваха, но не поради липсата на научни доказателства, а поради факта, че споменатата личност не била достатъчно знаменита. Вероятно поради тази причина пристрастяването ми към въпросната история нарасна още повече. Готов бях дори и да протестирам, ама обичах и работата си, и приятелите си. Доста време споделях своята история с всеки срещнат, разправях я така разпалено, сякаш не бях я открил, а бях я написал. И за да подсиля интереса към нея, разкривах стойностната й символика, това, че кореспондира с днешната реалност, че чрез нея се проумява и настоящето, и т.н. Към тирадите ми проявиха интерес някои младежи, запалени по проблемите на политиката, властта, отношенията Изток-Запад, демокрацията, ала и те, както приятелите ми по чашка, доста скоро забравиха моята история.

Един професор — и той приятел, за да разколебае неотстъпчивостта ми, подметна, че във всички дървени къщи из покрайнините на Истанбул могат да се намерят десетки хиляди ръкописи от този род. И ако случайно техните обитатели не са скатали манускрипта си в някой долап, взимайки го за Коран, най-вероятно отдавна да са го разкъсали страница по страница, за да си палят печките.

И тъй, с въодушевление, достойно за някоя очилата девица, дето не изпуска цигарата от ръката си, реших да публикувам историята, която не спирах да препрочитам. Четците ще забележат, че превеждайки книгата на съвременен турски, не съм се ръководил от грижата за някакъв стил — просто изчетох едно-две изречения от разгърнатия върху масата манускрипт, след което се преместих в друга стая, на друга, отрупана с хартия маса и се опитах да преразкажа със съвременни думи запаметеното. Заглавието на книгата не е мое, измислено е от издателството, съгласило се да я публикува. Забелязалите посвещението в началото вероятно ще се запитат съдържа ли то някакъв особен смисъл или не. Това, струва ми се, е болест на съвремието — всяко нещо да се разглежда задължително обвързано с друго. Понеже и аз се заразих от тая болест, публикувам своята история.

Фарук Дарвъноглу

Пътувахме от Венеция за Неапол, когато турски кораби пресякоха пътя ни. Нашите кораби бяха три, а краят на техните галери, изникващи от мъглата, не се виждаше. Страх и тревога завладяха кораба ни; разнесоха се радостните възгласи на гребците, повечето, от които бяха турци и маври; изнервихме се. Носът на кораба ни, както и на другите два кораба, се извъртя на запад, към сушата, само че не с ускорението на другите кораби. Капитанът ни, уплашен, че попадне ли в плен, ще го хвърлят в тъмница, така и не заповяда безжалостно да заудрят с бичове гърбовете на гребците роби. След години често си мислех: уплахата на капитана промени целия ми живот.

Сега обаче мисля, че ако мимолетната уплаха не бе сковала капитана, животът ми тогава действително би се променил. Мнозина смятат, че няма предначертан живот и че всяка история е низ от случайности. Но дори и привържениците на това схващане, припомняйки миналото си, приемат за неизбежни изживените през определен период от живота им случайности. Аз бях в такъв период: сега си мисля, че периодът беше такъв — най-подходящото време да начена и да приключа една история, като опитам да напиша своята книга върху една стара маса, представяйки си цветовете на турските кораби, изникващи като привидения в мъглата.

Капитанът се обнадежди, когато забеляза как другите ни два кораба успяха да се промъкнат между турските и се изгубиха в мъглата; това му вдъхна кураж и ние да попришпорим пленниците си, но беше твърде късно; пък и размаханите бичове нямаха вече същото въздействие върху робите, окрилени от въжделената свобода. Десетина турски галери внезапно връхлетяха върху нас, прорязвайки с пъстротата си гнетящата стена на мъглата. Този път капитанът реши да влезе в бой, ала не толкова, за да надвие неприятеля, колкото за да надвие, поне така ми се стори, собствения си страх и срам; най-безмилостно взе да налага робите с бичове, заповяда им да подготвят топовете, но късно припламналият у него боен хъс бързо угасна. Намирахме се под ожесточен борден обстрел — не се ли предадяхме начаса, корабът щеше да бъде потопен и решихме да вдигнем белия флаг. Насред спокойното море, в очакване на турските кораби, аз се вмъкнах в каютата си, заподреждах вещите си, сякаш чаках гостуването на приятели, а не на враговете, които щяха изцяло да променят живота ми; отворих малкия си сандък и замислено прерових своите книги. Докато прелиствах страниците на тома, за който платих сума ти пари във Флоренция, очите ми се навлажниха; чувах долитащите отвън крясъци, тревожните стъпки и шумотевицата, но си мислех единствено, че след миг принудително ще бъда отдалечен от разтворената в ръцете ми книга, не, не мислех и за това — исках да мисля за всичко, изписано по нейните страници. Сякаш във фразите, мислите и уравненията се криеше миналото, което не желаех да изгубя; шепнешком, като при молитва, четях редовете, попаднали пред очите ми, с надеждата да гравирам в мозъка си цялата книга, така че, след като дойдат те, в паметта ми да изникват не те и не онова, което щяха да ми причинят, а багрите на моето минало, както изникват скъпите думи от наизустената с обич книга.