Луис Паджет - Ex Machina

— Остават ви тридесет и седем минути, мистър Голегър.

— Просто си стойте на мястото. Ей сега ще свърша. Освен това искам да прибера вашите петдесет хиляди кредита.

— Но…

— Успокойте се. Всичко е наред. Съвсем скоро ще се освободите от грижите си.

„Нима съм казал това? — помисли си Голегър вбесен. — Какъв глупак съм! Защо не съм изключил аудиото, когато съм покрил камерата?“

Гласът на дядото каза:

— Опитваш се да ме убиеш сантиметър по сантиметър, а, млади негоднико!

„Единственото, което искаше старият, бе друга бутилка — промълви сам на себе си Голегър. — Но я се опитай да го втълпиш на тези дюстабанлии! Все пак… — осени го идея. — Може би ще разбера какво се е случило в действителност с дядо и с Хардинг. Ако съм ги препратил в друг свят, възможно е да има някаква следа…“

— Сега гледайте внимателно — каза гласът на Голегър от снощи. — Ще обяснявам, докато ви показвам. О-хо. Чакайте за момент. Това ще го патентовам по-късно, така че не искам никакви шпиони. Мога да ви вярвам, че вие двамата няма да проговорите, но аудиосистемата все още записва. Утре, ако прослушам записа, ще си кажа: „Голегър, говориш твърде много. Има само един начин за пазене на пълна тайна.“ Да се изключи!

Някой извика. Крясъкът бе прекъснат по средата. Прожекционният апарат престана да жужи. Настъпи гробно мълчание.

Вратата се отвори и Мърдок Маккензи влезе, потривайки ръце.

— Веднага дойдох — рече той направо. — Значи сте решили проблема ни, а, мистър Голегър? Тогава може би ще успеем да се споразумеем. В крайна сметка няма никакво доказателство, че вие сте убили Джонас и аз ще се съглася да оттегля обвинението си, ако наистина имате това, което иска фирмата „Адренал“.

— Подай ми белезниците, Фред — каза Джонсън.

— Не може да направите това! — възпротиви се Голегър.

— Грешна теорема — обади се Джо, — която, трябва да отбележа, сега се оборва по емпиричен път. Колко нелогични сте всички вие, грозни хора.

Общественото развитие винаги изостава от техническото. И докато по онова време техниката клонеше към опростяване, то общественият модел бе извънредно сложен. От една страна, той бе произлязъл от историческия си предшественик, а от друга, бе резултат от научния прогрес на епохата. Така бе и в правосъдието. Кокбърн и Блакууд, както и редица други бяха дефинирали някои общи и частни правила — например по отношение на патентите, — но тези правила лесно можеха да станат неизползваеми с помощта на просто техническо устройство. Интеграторите можеха да решават проблеми, надминаващи възможностите на човешкия мозък, така че на губернатора му се наложи да вгради различни модули за управление в тези полумеханични колоиди. Освен това електронният дупликатор можеше не само да използва без разрешение чужди патенти, но и да нарушава правата върху собствеността. Така че адвокатите подготвиха обемисти инструкции по такива въпроси като дали „изключителните права“ са истинска собственост, дали нещо, създадено посредством дупликатор, е „представител“ или просто копие на даден обект, и дали дупликацията на чинчили в производствени количества е нечестна конкуренция спрямо тези, които отглеждат чинчили и зависят от старомодните биологически принципи на размножаването. Всичко това можеше да се обобщи с факта, че светът, леко опиянен от техниката, отчаяно се опитваше да върви по права линия. В края на краищата смущението щеше да отмине.

Но все още не бе отминало.

Така че правната машинария бе с много по-сложна конструкция от тази на един интегратор. Прецедентите се бореха с абстрактните теории, както адвокатите се бореха един с друг. Всичко бе пределно ясно за техниците, но да се иска съвет от тях бе доста непрактично. Те бяха склонни да правят лукави забележки като: „Значи устройството ми дестабилизира правата върху собствеността? Добре… трябва ли да имаме тогава права върху собствеността?“

А това не бива да се прави!

Не и в свят, постигнал някаква сигурност в продължение на хиляди години благодарение на безкомпромисни прецеденти в обществените взаимоотношения. Издигнатата в древността дига на формалната култура започваше да пропуска на безброй места и, ако сте обърнали внимание, може да сте забелязали стотици хиляди обезумели малки фигури да се хвърлят от едно опасно място към друго опасно място, като храбро запушват пробивите с пръстите, ръцете или главите си. Някой ден ще бъде направено откритието, че зад тази дига няма бушуващ океан, но този ден още не бе дошъл.