Сергей Павлов - По черната следа

Франк погледна шефа си:

— Бил съм. В училищните родео.

— Вярно ли е, че сте постоянен участник в ежегодното „Голямо родео“ в Копсфорт?

— Съвсем ми излезе от ума, че утре в Копсфорт има спортна дандания… Не, ковбойския спорт го зарязах веднага след като постъпих на работа в Управлението.

— Напразно.

— Че съм зарязал спорта или че съм постъпил в Управлението?

Холбрайт не отговори, само го погледна.

— Разбирам накъде клоните. — Франк се размърда в креслото си. — Готов съм още днес да замина за Копсфорт… Но предполагам, че съм ви нужен не като носител на награда от „Голямото родео“, а като интервюиращ, натъпкан от главата до петите със скрита микроапаратура.

— Не — каза Холбрайт. — Никаква записваща микроапаратура. И в този смисъл най-строго забранявам каквато и да е самодейност. Никакви специални гривни, копчета, медальони, радиосигнализатори, микротелемонитори. Разбирате ли? Ни-ка-кви! Най-обикновени дрехи на спортист-ковбой. Широкопол стетсън, джинси, ковбойска риза и колан с обикновена — обикновена, Полинг! — катарама. Това е всичко. В Копсфорт ви е привлякло най-вече „Голямото родео“. Страхувам се да гледам толкова напред, но това родео може да се окаже едно от най-отговорните в живота ви.

— Е, не ми е за пръв път да препускам без седло и да мятам ласо. Но кой ви е казал, че няма да почувствам разликата между бика и зет си? — Франк осъзнаваше, че говори съвсем не това, което трябва, но не можеше да надвие себе си. Беше го обхванало необяснимото желание да каже на шефа си нещо неприятно. — От моя страна би било нечестно предварително да ви обещавам нещо.

— Аз не очаквам обещания. Нужна ми е вашата съзнателност и готовност. Иначе просто няма смисъл да замисляме операцията „Копсфорт“. Или „Голямото родео“.

— Или „Кентавър“. Или чисто и просто — направо: „Въже за шурея“?

— Веднага искам да внеса пределна яснота — каза уморено Холбрайт. — Вие, Полинг, имате право да се заемете с копсфортската мисия само на доброволни и на никакви други начала. Отказът ви ще ни огорчи, естествено, но ние ще го разберем правилно.

— Шефе, във всички случаи аз ще се заема с копсфортската мисия. И не толкова от страх да не ви огорча, колкото по лични мотиви. Освен това просто би било безсмислено да изпращате някой друг в Копсфорт да се срещне с Нортън.

— Това е вярно. Тогава каква е причината за вашия… хм… душевен смут?

— Причината е, че предвиждам как ще стане всичко. Да си призная, шефе, чувствувам се много неловко и… не мога да се заставя да повярвам в успеха на копсфортската идея. Това ме потиска. Да имаш работа с Нортън поначало не е много приятно. Още повече с такова негово… качество. В края на краищата аз не съм специалист по кентаврите.

— Така ли? — учуди се мрачно Холбрайт. — А кой от нас е специалист по кентаврите? Хаст ли? Кюсак? Аз? Вие ли, Николски? Вие, професоре? Или може би вие, Купър?… Виждате ли, Полинг, всички мълчат. Ние изпитваме остър дефицит от подобни специалисти. — Холбрайт се завъртя в креслото си. — Купър, откарайте ни горе и можете да се считате свободен до шестнайсет нула-нула. Но подгответе за вечерното заседание всички материали по „оберонския смерч“. Филми, документация, отчети на комисиите… всичко!

Купър кимна. Нахлулата отгоре дневна светлина се отрази в плота на масата, изображението на оператора изчезна и екранните стени се плъзнаха надолу. Франк примижа в очакване лъчите на жаркото слънце. Но слънце нямаше. Цялата небесна панорама, която се виждаше от прозореца на инструкторската зала, бе забулена от голям облак. Идваше буря с дъжд и гръмотевици. Идваше стремително откъм океана и влачеше ниско тъмнооловения си търбух, в който проблясваха мълнии. Такива ураганни бури нерядко носеха със себе си сериозната за тези места неприятност — силния вятър торнадо. Франк потърси машинално с очи пъстрите върволици на ясно открояващите се върху буреносния фон противоураганни аеробалони, но метеозащита нямаше. Синоптиците сигурно мислеха, че всичко ще мине благополучно.

— Разказвал ли ви е Нортън нещо за „Лунна дъга“? — попита Холбрайт. — Полинг, вас питам.

— Не, шефе — отговори Франк, извръщайки поглед от прозореца. — Не си спомням Нортън да е произнасял пред мен името на този рейдер.

— Често ли ходите в семейството на сестра си?

— Обикновено един път в месеца. Понякога по-често. Работата е там, че мен и сестра ми още от деца ни свързва голяма, сърдечна дружба. Навярно в зрялата ни възраст тази дружба щеше да играе по-малка роля, ако не беше женската мъка на Силвия: тя е бездетна. С това обяснявам необикновената й привързаност към мен. И до днес ми казва „бейби“.