Сергей Павлов - По черната следа

Жилищно-битовият сектор му хареса по-малко. Сред редки борови горички се издигаха плътните редици на смешни съоръжения-гъби върху цилиндрични поставки. Те, кой знае защо, му напомняха за хибрид между венериански дисколет и броня на гигантска костенурка. Отначало му се стори, че е попаднал на паркинг на местния транспорт… По-късно той и жена му също получиха такъв апартамент-спалня: въпреки настойчивите увещания на роднини и съседи Силвия заряза всичко и се появи тук в качеството си на работник от отдела за информация на монтажно-строителния комбинат. За него, загрубелия десантчик, който не знаеше нищо друго освен работата си, появата й беше най-немислимият разкош в този шикозен Аркад. Жена му пристигна страшно весела, възбудена, а той така дълго я гледа вцепенен, мълчалив, че лицето й се изкриви от огорчение и накрая заплака… Но тогава, заинтригуван от вида на меркурианските „вигвами“, той, разбира се, още не знаеше това. Не знаеше, че „вигвамите“ са доста удобни, че са предназначени само за нощуване, че животът на аркадийците протича изцяло в града: на работните места, спортните площадки и стадиони, в театрите и „залите за феерии“, в клубовете за експрес-информация, в „горите“ и на плажовете в обширната зона за отдих Нов Едем, в ресторантите и дискотеките. Не знаеше, че в почивките между различните задачи сам ще води известно време такъв живот, не знаеше колко щастливо-тревожни ще бъдат дните, докато очакват детето, как ще се сковава жена му под разтревожените погледи на лекарите и как после нищо няма да може да се направи, и как детето ще умре, преди да се роди, а той, когато му съобщят за това, ще тръгне накъдето му видят очите, без да съзнава посоките, и само изкуственото разсъмване, отразило се във водата, крясъкът на прелетялата над главата му чайка, режещата болка в очите, мокрото лице и скърцането на пясъка между зъбите ще му подскажат в края на краищата къде е и какво става с него, и той за пръв път ще прокълне космическото пространство, ще го прокълне мълчаливо, но така, че да се чуе на всички планети и луни, където бе ходил… Да, в тези часове, разглеждайки чудноватия град, той още нищо не знаеше за това и мина спокойно покрай зелената площадка, където палави дечурлига вдигаха глъчка.

Скоро се усети, че разглежда града делово и дори с известна доза придирчив практицизъм като специалист. Не можеше да избяга от това, той беше специалист по далечното космическо пространство. По далечното наистина, но тук май нямаше принципна разлика. Аркадия нито за секунда не можеше да го заблуди с привидната си абсолютна безопасност и спокойствие. Той беше твърдо уверен, че животът в този град съвсем не е така прост и безгрижен. Защото това беше космическо пространство. Близко или далечно, то бе космическо, а на него той ни най-малко не се доверяваше. Никога, при никакви обстоятелства. Може би затова в отрядите и групите, които командуваше, рядко загиваха хора. Десантчиците не го обичаха — той знаеше това, — награждаваха го с не винаги безобидни прякори — той търпеше и им прощаваше, — но никога сред подчинените му не се намери някой, който да тръгне неохотно с него, Лунния Дейв, на каквато и да е сложна операция. Смятаха го нещо като жив талисман (случваше се — просто се притискаха до него при някои твърде отчаяни ситуации) и не знаеха, че целият му „късмет“ се базираше на недоверието. Той можеше да разбере и прости всичко друго, но не и безгрижието в отношенията с космическото пространство. И колкото повече дизайнерски трикове срещаше, чийто смисъл се свеждаше до стремежа да се подчертае вътрешното благополучие на обитаваната меркурианска среда, толкова по-зорко се вглеждаше в признаците на „техническото недоверие“ към космическото пространство. А признаци срещаше немалко, макар и да не ги търсеше преднамерено. На горните нива на града му направиха впечатление светещите стилизирани фигурки на костенурки, които движеха крачетата си твърде забавно. Досети се, че цветът на „веселите рептилии“ информира за състоянието на защитното поле някъде високо над главите на аркадийците. Костенурките излъчваха успокоително зелено сияние, но плочите на мощната метална броня, засега разтворени встрани и замаскирани като декоративни корнизи, също говореха за нещо… Между другото установи, че вертикалните скали на уличните термометри едновременно служат и за посочване нивото на проникващата радиация; когато погледна горните цифри на един от тези изящно украсени уреди, му стана ясно, че Аркадия е готова за всичко. Поне жителите й не отхвърляха вероятността от катастрофи… Искаше му се да продължава да гледа града с очите на заслепения от разкоша новопристигнал, но това вече беше невъзможно. Улични скали за газов контрол. Изкусно камуфлирани екрани и сигнализатори за вътрешно оповестяване. Матови кръгове с едва забележими надписи: „Изход към асансьорите за скоростно спускане в скривалището“, „Склад за аварийно оборудване“, „Вход в херметариума по сигнал 2-Т“. Още докато чакаше в резервите меркурианската виза, знаеше, че няма да скучае на тази планета, но между „зная“ и „чувствувам“ имаше определена дистанция, която му предстоеше да преодолее. Странно, но в Аркадия тази дистанция за него се увеличи. Той видя много неща, разбра това-онова, но още нищо не бе почувствувал.