Сергей Павлов - По черната следа

Лошо нещо са спонтанните спомени. Достатъчно е да уловиш с поглед мимоходом някаква жълта точка над хоризонта и в ушите ти дълго звучи крясъкът на отдавна навярно умрялата чайка: „Кия!… Кия!…“ Дявол да го вземе този крясък! Когато го чу за пръв път, и през ум не беше му минавало, че така здраво ще се вреже в паметта му и че постепенно с времето ще се превъплъти за него едва ли не в главна особеност на Меркурий. В звуков образ на планетата.

Преди той нямаше никакви затруднения с представите си за Меркурий. Знаеше, че е двойник на добре познатата му Луна, само че много по-голям и по-горещ, и че на него се намира най-големият в космическото пространство металургичен комбинат. Когато се приближаваха към планетата, той спеше. На борда на комфортната „Русия“ си отспа хубаво за четирите изминали денонощия и за още толкова напред и едва половин час преди да се прехвърли на орбиталния лихтер, погледна без ни най-малко любопитство скучно оголената повърхност, сбръчкана и втвърдена като изсъхнала кора на нар, обсипана с дупки на кратери и чашообразни вдлъбнатини около планинските върхове. При спускането лихтерът направи остър завой и на екраните му се претърколи колелото на грандиозна мозаична панорама: бели и златисти многоъгълници, ивици, звезди, сивочерни кръгове и овали, сини плоскости, огледално-живачни капки и куполи, а при следващия завой се появиха синкави блестящи игли на кули-кристали, чернобели „шахматни полета“, подобие на продълговато розово езеро със стъкловидни, нашарени с червени жилки брегове, вдлъбнати склонове, облагородени от амфитеатрите на мътнозелени стъпала-тераси… и цялата тази пъстра грамада се обгръщаше от планинска дъга, чудновато прорязана от гънки; на всеки връх нещо блестеше ослепително, а по-нататък, зад тези блестящи точки, към хоризонта се виждаха мрачни ридове, страшно обезобразени от белезите на полуразрушени насипи, цепнатини и дупки на кратери. Той обгърна с поглед ширналия се внезапно простор и изведнъж изпита усещането на мащабността на завладения от хората нов свят (беше го изпитал вече на два пъти: при приближаването си към Марс и при кацането на Ганимед) — усещането, че това, дявол да го вземе, е планета, а не някаква си там луна. Разбира се, той осъзнаваше, че един град, макар и много голям (с двестахилядно население, дало му трогателно-символичното име Аркад) още не е повод за тържества по случай усвояването на цялата планета, но усещането за „нов свят“ не го напускаше…

Лихтерът се гмурна в огромния, облян с виолетова светлина шлюз на пристанищния комплекс, спря се и стовари на перона пътниците си. Добре, че се досети да излезе последен и никой не забеляза объркването му. Перонните етажи на космическото пристанище напомняха по-скоро фоайе на голям столичен театър, отколкото гарово помещение, и в униформата си на десантчик той се чувствуваше ужасно нелепо сред празнично пременената тълпа — един средновековен пират на фона на свръхмодерния интериор. Аркад още от първите крачки го порази с разкоша си, нечуван и невиждан в условията на космическото пространство, и докато не се свърза по гаровия видеотектор с щаба на отряда „Мъркюри рейнджърс“, не му се вярваше, че тук изобщо имат нужда от хора с неговата професия. И после цял ден, докато разглеждаше града, не можеше да повярва. По-точно, не цял ден, а пет часа, които щабът му даде за настаняване и почивка. Той нямаше нужда от почивка и за четири часа успя (както си мислеше) да види много. Тук имаше неща, каквито не можеше да се срещнат в други точки на космическото пространство, а най-важното — много зеленина, светлина, простор, въздух и вода. По-късно разбра, че бе видял само незначителна част от най-големия град на космическото пространство. От най-автоматизирания, най-промишления, най-комфортния, най-най!…

Всъщност това вече не беше град, а колосален плацдарм на нахлуването на земната ноосфера в чуждия за нея свят на суровата планета, една Малка Земя, повече от девет десети на която бяха заровени в почвата на Меркурий, буквално до „темето“, и твърде добре въоръжена против всичко, което имаше склонност да я изравя оттам. Обстоятелството, че плазмата на слънчевата корона почти непрекъснато лижеше „темето“ на Аркад, вече говореше само за себе си…

Естествено, той знаеше за съществуването на Аркад (жилищно-промишления комплекс А–200-М, построен на Меркурий по образец на сибирските мегаполиси) и можеше донякъде да си представи размерите му, но за съществуването на такъв впечатляващ плацдарм имаше смешно смътна представа и сега, запознавайки се с него, съжаляваше, че преди никога не бе се интересувал специално от меркурианските проблеми. Вървеше наслуки, без каквато и да е система, и не вярваше на очите си — толкова просторно, удобно и разнообразно бе всичко наоколо му. Третото ниво на града го плени напълно. Цветни лехи, уютни градски градини. Странни разклонени съоръжения на три-четири етажа, приличащи по-скоро на големи свещници, отколкото на къщи. Не по-малко странни декоративно-архитектурни форми на някакви ажурни постройки, чието предназначение не беше лесно да се отгатне. Безчет фонтани, басейни с чиста вода, отразяващи дълбокото синьо небе и малкото незнойно слънце от „марсиански“ тип. Сякаш се намираше на върха на някоя планина, с тази разлика само, че никъде не се виждаше хоризонт; и само по кълбестите облаци, обкръжаващи всичко това, можеше да се разбере: пространството тук бе ограничено, небесният простор бе илюзорен… По отворените „чинийки“ на къщите-свещници седяха, ходеха и разговаряха групички хора, заети, изглежда, с нещо сериозно, светеха разноцветните екрани на видеотекторите и той по някои признаци установи, че е попаднал в деловата част на града.