Сергей Павлов - По черната следа

— Първите подозрения ли?

— Да… Не. По-скоро… едно такова предусещане като че ли.

— И вие си помислихте…

— Не, нищо не си помислих. Бях много изморен и си легнах рано. А в съня си… Аз рядко сънувам, но онази нощ толкова много неща видях насън!…

— Насън ли се оформиха подозренията ви?

— Вероятно, защото сутринта вече бях почти уве… Не, не е точно така. С една дума, за пръв път си помислих, че са ми скроили отвратителна шега.

— Нортън ли?

— Той, изглежда, не беше искал… на мен, но така стана.

— А вие опитвахте ли се да разберете как е успял да измени външността си?

— Опитвах се. Не зная… При срещата всичко ми изглеждаше естествено. Освен самата среща, разбира се. И то толкова естествено, че… С една дума, не съм уверен, че подозренията ми са основателни. Но от друга страна…

— Изразът на лицето му също ли ви изглеждаше естествен?

— Да, напълно.

— Същият ли беше изразът като този на портрета на Михайлов?

— Не. Беше друг. Лицето му беше мрачно и угрижено… зло. Сякаш бързаше за някаква спешна и неприятна работа. Явно не ме… Почти без да ме погледне, ме отблъсна с лакът и профуча покрай мен.

— Забелязвали ли сте у Нортън такова… такъв…

— Да отблъсква ли?

— Да.

— Веднъж. Преди десанта на Титания. Нортън бързаше: бягаше, командуваше; в бързината налетя отгоре ми и ме блъсна. Това веднага ми напомни… Спрях се, изгледах го в гръб. Той също се спря неочаквано, погледна ме и каза: „Извинявай, Ранд.“ Направи крачка, пак се спря и допълни през рамо: „И за онзи път… също извинявай.“

— А, така ли? Какво е искал да каже?

— Кой го знае…

Последва дълга пауза.

— Това ли е всичко? — попита Холбрайт.

— Да, всичко.

— Искате ли да допълните нещо?

— Не.

— Тогава два последни въпроса. Не забелязахте ли разлика в ръста на Нортън и на… онзи…

— Разбрах. Не, не забелязах. Според мен те са еднакви на ръст.

— Емблемите на костюмите им съвпадаха ли?

— Да. На ръкавите им имаше кугуар.

— Благодаря ви, Палмър. Вие много ни помогнахте… Поне аз се надявам да е така. Довиждане. Моля да ме извините за безпокойството. — Холбрайт му махна с ръка като при сбогуване. Палмър гледаше мълчаливо от екранната стена — май не му се вярваше, че всичко е свършило и че е свободен. Лицето му започна бавно да се разтваря в синевата.

Холбрайт седеше, навел глава, сякаш изучаваше отражението си върху полирания плот на масата. Дори неподвижността не можеше да скрие колко е разтревожен и озадачен.

— Виж какво било — каза той, без да мръдне главата си, но беше ясно, че говори на Николски.

Николски не му отговори веднага. Изпрати с поглед изчезващото изображение на Палмър, сведе очи и започна да разглежда собствените си ръце.

— Интересно — произнесе най-после той с такава интонация, сякаш искаше да каже: „Лоша ни е работата, колега!“

— Забавно — изрече в тон на Николски Холбрайт.

— Ако искате да знаете моето мнение, то… аз съм почти убеден — каза мъгляво Николски.

— Кентавър ли? — попита също така мъгляво Холбрайт и без да дочака отговора, заяви: — Мненията ни съвпадат.

— Толкова по-зле.

— Да. Това е рядък случай, когато разногласията биха били добре дошли…

— Странна зависимост — измърмори мрачно Николски. — Колкото са повече фактите…

— …толкова е по-малко смисълът — Холбрайт хапеше устните си — М-да, това е… това е като… — той търсеше с явно усилие точните думи, — като да удряш с глава стената.

— Но ние нямаме други факти.

— Какво ще кажете, ако уговорим Палмър…

— Да възпроизведе срещата ли?

— Да.

Николски се замисли.

— Аз всъщност не съм против, но… Първо, времето… Второ… — Той погледна изпод вежди Холбрайт. — Вие въпреки всичко се надявате да се отървете от… кентавъра, нали?

Последва пауза. Холбрайт не бързаше с отговора.

— Не — каза той. — Вече не се надявам. Засега нямам намерение да изхвърлям решително от предположенията си маската и грима, но по-добре ще е да се приготвим за нещо по-лошо.

— Да, по-добре ще е — съгласи се Николски. — В нашата практика това вече престана да бъде словесен куриоз. — Той се отпусна на облегалката на стола.

— Обичате ли спорта? — попита го неочаквано Холбрайт и забелязал бързия поглед на събеседника си, поясни: — Интересно ми е, харесват ли ви нашите ковбойски състезания?

— Родео ли? Да, те са занимателно зрелище…

— Чувал съм, че сте отличен ездач и майстор на ласото, вярно ли е? Полинг, а за вас съм чувал, че два пъти сте били шампион, така ли е?