Сергей Павлов - По черната следа

— А… ясно… — В очите на Палмър проблясна тъжно размишление. — Кое имате предвид?

— Няколко ли странни произшествия имаше?

— Не бих казал.

— Прекрасно. Да считаме, че сте се сетили за какво става дума.

— Ясно. Искате аз пръв да произнеса думата „чужденец“. Добре, ето казах я.

— Благодаря ви, Палмър. Това е много важно за следствието.

— Следствието по делото за чужденеца ли?

— Не, ние вървим по друга следа, но чужденецът ни се изпречи на пътя. И, кой знае защо, той не ни хареса, затова решихме да се консултираме с вас. Кога беше това? Помните ли точната дата и часа?

Палмър каза датата и часа.

— Разкажете ни подробностите от срещата.

— Минали са осем години — измърмори Палмър. — И сега аз…

— Забравили сте подробностите ли?

— Не, но…

— Споделяли сте за тази история с някого?

— Да, разказвал съм на приятеля си за чужденеца.

— Сигурно нямате много приятели. На кого именно?

— Не бих искал да назовавам имена.

— Да не би да предполагате, Палмър, че ви задавам тези въпроси от празно любопитство?

— Именно заради това не бих искал… Извинете, но не желая приятелите ми да бъдат обезпокоявани.

— Това зависи от вашата откровеност. Ако не сте откровен… резултатът, уви, ще се окаже коренно противоположен на това, което искате. Ще бъдем принудени просто да разговаряме с Бугримов.

На лицето на Палмър се изписа объркване.

— Вие… Но откъде знаете?

— Такава ни е службата. Бугримов повярва ли на разказа ви за чужденеца?

— Разбира се. Никога не съм го лъгал или подвеждал. И изобщо… това не е в характера ми.

— На кого още сте разказвали за чужденеца?

— На командира на десантния отряд на „Лунна дъга“ Нортън.

— Нортън повярва ли ви?

Лицето на Палмър се вкамени.

— Защо мълчите?

По челото на Палмър изби пот.

— Какво ви е?

Десантчикът мълчеше. Бившият десантчик. Франк гледаше със съчувствие светлокафявите му, силно увеличени на екрана очи — можеше да си представи какво му е сега. Увеличените изображения на лицето някак си грозно, неприятно разголваха хората… Но това беше един от методите на следователската практика, не можеше нищо да се направи.

— Не разбирам съвсем състоянието ви — каза меко шефът, — но трябва да се стегнете и…

Палмър не го слушаше.

— Попитайте Нортън сам — каза той.

— Значи Нортън можем да го безпокоим. Нортън не ви е приятел.

— Работата не е в това. Просто не искам да си пъхам носа в личните работи на Нортън.

— Нима въпросът дали Нортън ви е повярвал или не, не засяга с нищо вашия нос?

— Отначало бях убеден, че Нортън не ми повярва.

— А после?

— После… Виждате ли, това вече беше без значение.

— Засега аз нищо не виждам. Добре… Разкажете ни това, което сте разказали на Бугримов и на командира.

Палмър започна да разказва неохотно. Франк го слушаше разсеяно — не обичаше повторенията. Всичко съвпадаше с разказаното от медика. Шефът и Николски, обратно, слушаха с напрегнато внимание; Роугън привидно дремеше, но Франк вече малко вярваше на безучастните пози на язвителния консултант.

— Интересно! — проговори шефът, сякаш за пръв път чуваше тази история. — Твърде интересно!… И така, на борда на „Лунна дъга“ през нощта вие сте срещнали непознат човек, който не е могъл да бъде член на екипажа на рейдера. Не бих повярвал, ако някой друг ми разкажеше такова нещо… А вие самият какво мислите по този повод?

— Аз… и до днес… С една дума, не зная какво да мисля. Толкова много мислих!… Омръзна ми, Холбрайт! До гуша ми дойде този чужденец! Обърнете се с въпросите си към Нортън.

— Защо именно към Нортън? Той да не би… да знае за чужденеца повече, отколкото вие?

— Попитайте го сами за това. А на мен в края на краищата ми е все едно какво знае и какво не знае.

— Ще го попитаме. Но сега разговарям с вас. Нали не сте заинтересовани нашата организация да бъде водена за носа?

— Не, не съм заинтересован.

— Така и предполагах. Тъй като интересите ни съвпадат, кажете, Палмър… Когато се срещнахте с непознатия, не забелязахте ли в облика му някаква странна особеност?

— Непознатият сам по себе си е вече твърде странна особеност.

— Безусловно. Но аз имах предвид друго. Не ви ли е идвало наум, че това е могла да бъде изкусно направена маска? Или грим?

— И за това съм мислил. Наистина нищо такова не съм забелязал, но кой знае… Трябва да има поне някакво обяснение.

— Еднократна ли беше срещата ви с чужденеца?

— На борда на рейдера — да. По-късно ми се случи… Тоест аз, разбира се, не можех да го срещна, защото… вече го нямаше този човек. Просто ме учуди едно странно сходство и си помислих… Не, глупаво беше така да мисля. Защото… него го нямаше вече твърде дълго преди това.