Сергей Павлов - По черната следа

Франк забеляза как шефът и Николски се спогледаха бързо.

— Ето какво било — измърмори шефът. — Приятелят на Нортън.

— Това не зная — едва чуто отвърнаха устните от екрана.

— Купър, дайте на Палмър портретите на загиналите десантници.

Пет ярки диапозитива се наредиха моментално на екрана.

— Кой от тях?

— Вторият отляво — каза бавно Палмър.

— Да — потвърди операторът. — Вторият отляво е Леонид Михайлов.

— Приберете диапозитивите, а лицето на Михайлов увеличете. Така… Благодаря ви.

Франк се вгледа с любопитство в „чужденеца“. Външността на Михайлов правеше приятно впечатление. На снимката той изглеждаше сериозен, но в израза на лицето му имаше нещо такова, което даваше основание да се подозира у него чувство за хумор. Стиснати устни, внимателно-изучаващ поглед, лявото око леко присвито… Франк си представи един неприпрян човек със спокойни движения, склонен да се отнася с повишено внимание, но не и без хумор към всичко наоколо му. Хора от подобен тип се срещат твърде рядко… Да, нашият Дейв, изглежда, е любител на рядкости, умее да си подбира приятелите.

Шефът попита:

— Палмър, уверен ли сте абсолютно, че пред вас е лицето на непознатия, който… хм… ви е шокирал на борда на „Лунна дъга“?

— Защо така… — промълви тъжно Палмър. — Нали ви казах, че прилича. Толкова прилича в лицето, че чак се изумих. Стига вече! За каква увереност може да става дума?

— Добре, поставям по иначе въпроса. Уверен ли сте, че на борда на „Лунна дъга“ сте срещнали човек от плът и кръв, който, както по-късно сте изяснили, много приличал на Леонид Михайлов?

— Да, срещнах. От плът и кръв човек, който приличаше много на Леонид Михайлов. В лицето.

— Така… А в тялото?

— Но аз никога не съм виждал Михайлов в… в натура!

— Точно така — каза Холбрайт. — Защо през цялото време упорито подчертавате: „прилича в лицето“?

Палмър млъкна отново. Видът му беше жалък. „Не, сигурно никога няма да свикна с това…“ — помисли си Франк. Шефът стана и обиколи масата, като поглеждаше екранната стена. Палмър се потеше и мълчеше. Шефът седна и каза делово:

— И така, непознатият прилича в лицето на Михайлов. А за кого ви напомняше тялото му? Пояснявам: походката, осанката, маниерите, жестовете?…

Устните на Палмър само помръднаха беззвучно.

— Защо трябва да ви тегля за езика? — попита спокойно Холбрайт. — Нали сам преди минута казвахте, че всъщност не е имало чужденец. Това сте успели да го „проумеете“ още на борда на „Лунна дъга“, и то доста бързо. Вие сте познали „чужденеца“, Палмър.

Лицето на Палмър се изкриви като от удар.

— Не! — възрази дрезгаво той и добави с отчаяние: — Аз само го заподозрях!

— Има ли тук някаква разлика?

— Има. Не мога нищо да ви кажа със сигурност, не мога да ви обясня!… Но каква ще е ползата, ако ви кажа, че заподозрях Нортън?

Франк не беше подготвен за смайващото действие на думите на Палмър, макар че трябваше да предвиди това, което се съдържаше в тях. Да предвиди!… Обзе го безсилна злоба. Срещу кого? Срещу този плувнал в пот човек ли? Срещу самия себе си ли?… Някаква отвратителна задънена улица… Пеещи пръчки ли — добре. Дивашки изпонатрошени екрани ли — също добре, тъй да бъде! Но сега на всичкото отгоре и Нортън с физиономията на мъртвеца!… Велико космическо пространство! Не, просто лудница… „Стига толкова — Франк почувствува, че го тресе. — Трябва да се действува, трябва да се предприеме нещо.“ Той си повтаряше механично наум: „Да се действува… да се предприеме…“ Мислите му бяха объркани и той не осъзна веднага, че това е пламналата отчаяна тревога за сестра му. Той беше готов да захвърли всичко и незабавно да замине за Копсфорт. Забеляза, че Роугън го гледа, и се почувствува още по-отвратително. „В края на краищата — помисли си — моето желание и намерението на шефа напълно съвпадат…“

Улови настъпилата в хола угнетяваща тишина и се запита като за нещо ненужно: „Защо млъкнаха?“

— Вие не ме разбрахте, Палмър — каза накрая шефът. — Не искам от вас никакви обяснения. Нужни са ни само факти. Няма да са излишни, разбира се, и вашите съображения… или, по-добре казано, коментари на фактите. Кога заподозряхте Нортън?

Палмър отговори вяло:

— На следващия ден.

— В кой момент?

— Не зная… Всеки случай след разговора ми с Нортън в спортната зала.

— Даде ли ви разговорът повод за подозрения?

— Не… Не зная. Когато му разказвах за чужденеца, Нортън ме слушаше мрачно и с тъжно неудоволствие… Вечерта го срещнах в коридора и… Той стъпва някак си особено меко, като леопард по време на лов. И в мен… някак смътно…