Сергей Павлов - По черната следа

„Хм, да — помислих си. — Десантчиците знаят, администрацията знае, енергетиците, мотористите… Знае практически целият екипаж — от художника до началника на рейда и капитана. Едни си шушукат по кьошетата, други — и те са мнозинството — мълчат в недоумение. И сигурно очакват няма ли администрацията да каже нещо сериозно по този въпрос… А тя какво може да каже? Необходимо ще е да изясни най-малкото същността на въпроса. Но я се опитай да изясниш, когато източниците на информацията не са надеждни, а самата информация е толкова необикновена, колкото и недоказуема. И откъде да черпи сведения администрацията, щом целият екипаж си дава вид, че нищо особено не става?… Да, кръгът логически е затворен. В крайна сметка администрацията е права — та нали, общо взето, полетът протича нормално. Току-виж, така мълчешком сме долетели до финала, а там вече ще стане ясно…“

— Ще стане ясно — повторих на глас. — Добре, Феликс, искам да ви попитам нещо. Този Жора… Не можете ли да си го представите в ролята на известния ви „диверсант“, с който трябваше да си изяснявате отношенията в кухненския отсек?

Механикът ме стрелна с поглед, но с отговора не бързаше. Бръкна в джоба си, извади чудовищно ярка носна кърпа и изтри бръснатото си теме. В кабинета се разнесе явният аромат на „Антарктида“.

— Жора ли? — Баката поклати отрицателно глава. — Не, не беше той! Има си хас! Ръстът му не е същият. Пък и всичко останало… В ролята на онзи „диверсант“ бих могъл сега да си представя… — лицето на механика помръкна някак странно: — общо взето, друг.

— Командира на десантчиците Нортън ли? — подсказах му аз.

Лицето на механика бавно реагира.

— Да — измърмори той и ме прониза с поглед. — Сега мога да се обзаложа с главата си, че беше той.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Виждате ли… — Механикът се замисли. — Тогава в кухненския отсек беше много тъмно, обаче… Как да кажа…

— Искате да кажете, че вашата моторна памет е запечатала целия ансамбъл от усещания, които са съпровождали борбата ви с неизвестния, нали?

— Да.

— Оттогава вие сте се мъчили да „премерите“ целия този „ансамбъл“ на обкръжаващите ви хора. Не на всички, разбира се, а само на тези, чиято кандидатура ви се е сторила най-подходяща.

— Вярно е…

— След „премерването“ кръгът на вероятните кандидати за ролята на „усетения“ от вас висок, бърз, силен, гъвкав и хладнокръвен „диверсант“ значително се е стеснил. В края на краищата са останали броени единици — по-малко от пръстите на едната ви ръка. Колко? Готов съм да се обзаложа, че са двама.

— Двама са… — като ехо повтори механикът.

Видът му беше смаян.

— Обаче Нортън не е бил един от двамата — продължавах аз и буквално летях с крилата на прозрението си. — Мисълта за Нортън се роди у вас съвсем наскоро.

Стори ми се, че в очите на механика премина сянката на суеверен страх.

— Не беше… — измърмори той в хипнотичен транс. — Съвсем наскоро…

— Е да, да заподозреш командира на десантниците — такова нещо не може веднага да ти дойде наум… — Нужен е бил достатъчно основателен повод и поводът дойде. Имам предвид слуха за оставката на Нортън. Размишлявайки за странното решение на командира на десантниците, вие — вече по-скоро по инерция — сте се опитали да му „премерите“ запечаталия се в паметта ви „ансамбъл“ от усещания. И изведнъж сте открили, че Нортън май най-точно от всички „влиза“ в контурите на произшествието в кухненския отсек… Подозрението ви е потресло. Първата ви мисъл е била да дойдете при мен за съвет. Не сте направили това, защото сте имали напълно понятни съмнения. Но днес ви е провървяло: открили сте още една особеност на Нортън, с която се отличавал и изплъзналият ви се „диверсант“. Така ли е?

— Така е, дявол да го вземе!…

На лицето на Баката се изписа панически напрегната мозъчна работа. Предложих му да каже каквото мисли, но той не ме чуваше. Искаше да разгадае секрета на моето „ясновидство“ и попита:

— Кажете каква особеност на Нортън съм открил?

— Мирисът — отговорих. — Мирисът на одеколон „Антарктида“.

— Но аз на никого… — промълви той и червенина заля лицето му. — Дори не съм намекнал на някого!

— Успокойте се — казах с досада. — Никой, естествено, нищо не ми е казал. И аз, разбира се, не съм факир-ясновидец. Всичко е много по-просто: изходната информация ми я дадохте вие самият.

— Колкото до моторната памет и усещанията от борбата — разбирам — упорствуваше Баката. — Те двамата… Да… Вие, изглежда, сте забелязали как се навъртах около тях и сте се сетили. Освен всичко друго сте и психолог.