Сергей Павлов - По черната следа

— Непременно ще се намеся. За съжаление, Феликс, всичко наистина е така… Хайде да сменим темата — предложих. — Как е нашият „диверсант“? Миряса ли вече?

— Не зная — отговори вяло механикът. — Може да е мирясал. Има много счупени екрани и засега ми е трудно да се ориентирам. Един екран повече или по-малко — в сегашната обстановка човек не може лесно да следи…

Помислих си, че капитанът, изглежда, е прав. Този тромав, пипкав човек с бръсната глава, прекрасен специалист по вакуум-оборудването на кораба, като инженер-домакин, напротив, търпеше критика. Поне в сферата на стопанската отчетност.

— Добре — казах, — да допуснем… Няма ли никакви новини около чужденеца?

Баката вдигна неуверено рамене.

— Конкретно — никакви. Но ми се струва, че чужденецът е обезпокоил не само десантчиците.

— Нима? А защо ви се струва така?

— Разбирате ли… Наскоро бях свидетел на едно интересно произшествие — Баката се оживи. — То, общо взето, не е нещо особено, но има криминален оттенък… Взимах си душ преди сън, някъде половин час преди полунощ. Беше късно, тихо, в банята бях само аз. Преоблякох се в съблекалнята и тръгнах към изхода. Вече бях понечил да отворя вратата, но се сетих, че не бях хвърлил бельото си в камерата за отпадъци. Все пак надникнах по инерция в коридора. Видях в самия му край как някакъв човек изскочи от атриума и бързо-бързо заситни към мен. „За къде ли — помислих си — се е разбързал?“ В същия момент от атриума изскочиха други двама. Човекът ги видя и още повече забърза. Мина кухненския отсек, отсека на хладилниците… Онези двамата му извикаха: „Ей, младежо, чакай!“, а пък той почти се затича. Но и те не изоставаха подире му. Това ме озадачи. Погледнах внимателно през пролуката на вратата. Ако се съдеше по костюмите, и тримата бяха от корабната команда. Но кои точно, отдалеч не можах да определя. Освен това първият, бързоходецът, криеше с ръка лицето си. Ето така… — Баката ми показа как: прикри с разперена длан долната част на лицето си.

— Погледнах го хубаво: ръката му имаше нормален цвят, но лицето и косата му бяха синьо-сиви. Направо изтръпнах… Двамата най-после ги познах — бяха от групата на енергетиците. А „сивия“, колкото и да се мъчех, не можех да позная… Енергетиците го догониха — бяха вече близо до мен — и безцеремонно, ей тъй грубо го хванаха за ръцете. Онзи се ядоса и засъска: „Какво искате от мен?! Не виждате ли — казва, — глупаци с глупаци, че съм изцапан с боя?! Не дават на човек да отиде спокойно в банята!“ Енергетиците го познаха и се смутиха. „Извинявай — казаха, — друже Жора, не те познахме.“ И започнаха да го укоряват: „Защо, да те вземат дяволите, не се обаждаш, когато ти викат?!…“ Жора помига с очи, че като се разсмя: „Ох — каза, — ще ме уморите! Ама вие, момчета, май ме взехте за «онзи», признайте си! Намислили сте, значи, да го преследвате и да го хванете? Ох, ще ме уморите!…“ Енергетиците, естествено, се обидиха: „Млъквай! Като се шляеш в такъв вид нощем по коридорите, ще си имаш неприятности, да го знаеш. Едни вярват, други не, но щом вече слухът е плъзнал, момчетата са нащрек, сам знаеш. Ще ти лепнат някоя синина — иди после им доказвай, че не си камила!…“ Жора моментално спря да се смее: „Да — каза, — истината си е истина. Вие, момчета, по-често се отбивайте в зоологическата градина да гледате камилите — тогава може би ние, мотористите, ще се движим по-безопасно из коридорите.“

— Георги Шулгин ли беше? — полюбопитствувах аз. — От групата на мотористите ли? Нашият корабен художник?

— Да — потвърди механикът. — Влезе Жора в банята, съблече се, хвърли дрехите си в камерата за отпадъци. Погледнах оплесканото му с боя лице и казах: „Май днес си случил на нервен модел…“ Той ме стрелна с очи, но нищо не отговори. Аз пак го боднах: „Днес не е безопасно да си художник, нали?…“ Сега той едва не припадна от смях. Нисък на ръст е, ама здравата се смее! Стои отпреде ми гол, с изпоплескана физиономия, залива се от гръмогласен смях и бърше сълзите си. „Чувствувах аз-казва, — че разбираш от изкуство, но не знаех, че чак толкова!…“ И клати глава в изнемога. Разприказвахме се. Оказа се, че моделите нямат нищо общо с цялата история. Жора подготвял до късно в ателието голямо платно за някаква картина — полагал фона. Пулверизаторът за боите нещо се развалил и фонът вместо на картината се наслоил направо върху Жоровото лице. Той, нещастникът, надникнал през вратата — в коридора като че ли нямало никой. Закрил криво-ляво лицето си с ръце — все пак щяло да му бъде неудобно от хората, ако го видели — и побягнал към банята… На останалото бях очевидец. Естествено, аз го попитах: „Защо се нахвърлиха отгоре ти енергетиците?“ — „Ами така — каза, — нямат си работа. Интересно им е да проверят една хипотеза…“ — „Каква хипотеза?“ — „То си е тяхна работа…“ Аз го попитах направо: — „А ти не се ли интересуваш, не те ли вълнува?“ Той се засмя: — „Как да не ме вълнува? Ти, мила моя бръсната главо, не видя ли как се опитаха да ми извият ръцете?“ Намигна ми с изцапаното си око и отиде да се къпе… Такива ми ти работи — обобщи Баката. — Излиза, че всички знаят, но си мълчат.