Сергей Павлов - По черната следа

Вебер го попита:

— Ходил ли си на „Енорис“?

— Да.

— Как е там?

— Нищо особено. Обикновена космическа оранжерия. Зеленчуци, плодове, цветенца… Доколкото помня, там имаше прекрасен ресторант с красив изглед към съзвездието Лебед.

— Ресторанта и аз го помня. А друго нещо?

— Друго ли? Комфортен космически затвор за хваналите на Марс „гумен паралич“. Затвор, който ние с присъщата ни деликатност наричаме обект СК–4. Или зона на „пълно отчуждение“ номер две, което според мен е по-малко деликатно.

— Питам те: по-късно ходил ли си там?

— Разбира се, че не. И да ти кажа, никак не съжалявам.

— Попитах те, защото исках да разбера дали е вярно, което разправят, че костите на „гумените паралитици“ били еластични като гума?

— Глупости! Костите им са нормални, твърди. Но ставите им, хрущялите, сухожилията — те наистина са… Мускулите им са като парцали. Паралитика можеш да го сгънеш на четири. Коленете му можеш спокойно да ги огънеш назад, лактите — напред, а главата да я извиеш почти на 360 градуса. Това е свръхгъвкавост. Има такива кукли, виждал ли си ги, ръцете и краката им се люлеят на ластици? Истинско копие на паралитиците. По-точно — модел.

— Ами тук — Вебер почука с пръст по челото си — всичко ли им е наред?

— Абсолютно. Занимават се с научна работа — повечето от тях са свързани с институтите по вечните ледове и глациология. Уравновесени и спокойни са, продължават да се надяват, че скоро ще оздравеят. Дори имат добро чувство за хумор.

— Добре, щом е така… А какво казват лекарите?

— Различни работи… Но също се надяват. Работят много усилено. Едни от тях казват, че вирусът не е тукашен, не е земен, други подозират мутация на грипния вирус. Изобщо на „Енорис“ има цял научноизследователски комплекс. На двеста болни глациолози се падат толкова, ако не и повече лекари. Младите дръзки биолози са готови на всичко, само и само да попаднат на „Енорис“. За щастие прекомерната дързост днес не е на почит.

— Охраната сигурна ли е?

— Бъди спокоен! Най-парадоксалното е, че нашият почтен хуманизъм тук не търпи никаква критика. Та тия затворници не могат физически да живеят на Земята. На тия нещастници им е нужна безтегловност.

— Също както в цирка… — Вебер поклати глава. — Синини, барабани, орбитални паралитици… На Земята става твърде весело, нали?

— И май скоро ще стане още по-весело, Мартин.

— Сериозно ли мислиш така?

— Ще приемем, че това е плод на моето остроумие. За всеки случай няма да е зле да попълним запасите си от стъкло и бетон. Колко още такива оранжерийни спътници като „Енорис“ имаме?

— В какво е според теб изходът?

— Значи цениш остроумието ми? Благодаря ти. Но аз лично не виждам изход. И засега не познавам някого, който да вижда.

— Но ако наистина е така… Какво ще стане по-нататък?

— Както в цирка — отвърна разсеяно Франк. — Нали сам каза: усвояването на космическото пространство е в пълен ход. Така е. Човекът крачи по съседните планети или ги сондира от планетарните орбити. Защо тогава се учудваме, че у нас на Земята, кретат сините синини, а в небето се клатушкат гумени паралитици? Ние усвояваме космическото пространство — космическото пространство малко по малко усвоява нас… Защо пък не? Това е обратната връзка…

Някакво мелодично писукане наруши тишината в командната зала. Франк се ослуша и потърси с очи тонколонката на скипера за вътрешна информация.

— Внимание! — чу се женски глас. Писукането изчезна. Кокетно разтягайки гласните, гласът съобщаваше: — Всички участници в операцията „Черната следа“ трябва да се съберат в инструкторския хол на втори отдел. Повтарям…

— Това е за мен — каза Франк и стана с въздишка.

— Седни — помоли го Вебер. — Нещо интересно ли е?

— Кое?

— „Черната следа“.

— Не зная.

— Аз подочух нещичко…

— Какво точно и от кого?

— Е… това няма значение.

— Щом като няма значение, не ми казвай нищо. Къде е изходът или асансьорът?

— Седни, ти казвам. Ще пътуваш с всички удобства.

Франк седна. Вебер мрачно го посъветва:

— Повдигни облегалката под ръката си.

Франк я повдигна и видя миниатюрен пулт с бутони.

— На седемнайсетия ли трябва да отидеш?

— Да.

— Какво се бавиш? Търси бутона с цифрата „седемнайсет“. Първо натисни белия клавиш. Момент! Кажи ми само едно нещо… Много ли е опасно за момчетата, които са там? — Вебер посочи с пръст над главата си — имаше предвид навярно целия контингент работещи в космическото пространство.