Сергей Павлов - По черната следа

— Откъде да знам? Чувал съм туй-онуй, разбира се. В най-общи линии. Корк-Айлънд, „Енорис“. Зони на „пълното отчуждение“… Кой ще ти разкаже нещо по-подробно! Поскачат при нас, пострелят… и дим да ги няма. Изпускаме новините. Сякаш не работим в една и съща кантора. Ще взема един ден да кажа всичко на шефа.

— Не те съветвам.

— Защо? Да не е някаква голяма тайна?

— Не, но все пак не те съветвам. Това, което не знаеш, няма да ти навреди.

— На тебе навреди ли ти?

— Можеш да не се съмняваш. Воаяжът до Корк-Айлънд поне за цял месец след това ми осигури кошмарни сънища.

— Така ли? Интересно.

— Зависи за кого?… На този свят, ще ти кажа, всичко е относително.

В центъра на големия екран премина блестяща ивица, нещо се сгромоляса и полетяха звънки пръски. На фона на едно светло петно изстиващ метал се появи изкривено от гримаса лице. Франк едва позна Егул и започна да го наблюдава.

Егул дишаше тежко. Оглеждаше се с див поглед и бършеше потта от челото си с ръката, в която стискаше бластера. Току се обръщаше назад, стреляше и продължаваше да се придвижва бързо. При бластерните припламвания Франк виждаше гърба му. Яката на куртката му беше почти откъсната, на гърба му зееше дупка. Егул се спря, стреля неочаквано нагоре, пъхна оръжието си в кобура и хвана края на простреляното въже. Франк разбра защо бе нужно това — по въжените мостове и напречните греди на фермите плъзнаха зелени огнени езици. Металът гореше. Егул подръпна няколко пъти въжето, засили се и скочи в тъмния отвор между решетките на фермите. Горящото въже плавно очерта огнена дъга, освободи се от товара си и се върна в средата на отвора, люлеейки се във въздуха и ронейки огнени капки. Далече долу едва-едва се виждаше слабо осветената фигура на Егул.

— Отлично! — Вебер удари с юмрук по масата. — Джими — извика той, — прибери „дъждеца“ и се постарай да изтърсиш Егул по-близо до центъра на водовъртежа!

Егул висеше на нещо. Образът му на екрана се увеличи. Беше се хванал за една от трите познати на Франк вериги…

Тук свършваше самостоятелността, постигната трудно от Егул в честния бой. Останалото вече не зависеше от личната му инициатива. Следваха водовъртежът, водоотливната тръба… Егул изплува в залата с ултрамариновия таван, видя удобната стълбичка и бързо се насочи към нея, демонстрирайки неочаквано мощен и спортно-техничен „делфин“. Плуваше, както се казва, на гребена на вълната. Изглежда, се боеше от поредна клопка…

— Добре се справя — одобри Вебер. — Красиво се придвижва. Цар на полигоните!

Егул се изкачи на парапета, сваляйки в движение мократа си куртка и портупея. Царят на полигоните порядъчно се олюляваше…

Екраните изгаснаха, на тавана се появиха червеникави петна мъждива светлина. Джими кимна на Франк за довиждане и отиде да посрещне Егул. Операторите си прибираха багажа, поглеждаха отдалеч Франк и се смееха за нещо си. Вебер им направи знак да излязат. Помещението опустя, издигащият се асансьор прошумоля едва чуто.

— Бързаш ли? — Вебер наля отново чашите.

— Не — Франк погледна часовника си и си позволи да се отпусне с удоволствие в креслото. — Засега не.

— Засега… А доскоро как беше: изкараш си сутрин полигона и върви където си искаш, почивай си.

— Което било, било — отвърна разсеяно Франк. — Имаме основания обаче да мислим, че няма да се повтори.

Вебер го стрелна с поглед:

— И аз виждам: в последно време така са се разбързали…

— Хайде да говорим за нещо друго — помоли Франк. — За какво си приказвахме така интересно допреди малко?

— За Корк-Айлънд.

— Ех и ти с тоя Корк-Айлънд!

— Може би ще ми разкажеш по-подробно?

— Ще ти разкажа. Но с думи не може… Трябва да го видиш със собствените си очи… А по-добре да не го виждаш… Корк-Айлънд е един остров. Хубав остров. Солиден, зелен. Казват, че по-рано там имало военна база за ракетни подводници… Има едно градче на острова. Също на пръв поглед обикновено. Приветливо, пъстро. Плажовете му са разкошни… Общо взето, приятно е да гледаш всичко това отгоре, от въздуха. Но ето че кацнахме. Точно на покрива на лечебно-експерименталния корпус. Пилотът спря двигателите, отвори вратата на кабината и някак странно ме загледа. Включи някакъв музикален запис с пълна сила. „Аз — каза — ще остана тук.“ „Чудак — мисля си, — защо не слезе да си поразтъпче краката преди отлитането!“ Нямах кой знае каква сериозна работа и след час трябваше да бъда на материка…

— Каква работа имаше, ако не е тайна?