Сергей Павлов - По черната следа

— Впрочем… — започна Вебер. — Отдавна исках да ви попитам за какъв дявол разстрелвате нашите телефотери и телемонитори? Какво ви пречат?

— Съгледвачите ли? — попита с любопитство Франк и си помисли: „Значи съм улучил!“ — Откъде да знаем, че са телефотери? Сам изработи „реакцията ни на опасност“, а сега си недоволен…

— Стига си лъгал — не умееш — промърмори Вебер. — Виждам те целия. Няма защо да ме баламосваш!… — Той се оглеждаше разсеяно настрани, сякаш чакаше нещо.

Франк поглаждаше с длан дръжката на палера в джоба си, също очакваше нещо и си мислеше: „Не се знае кой кого баламосва…“

Всичко стана много бързо. Той се намираше в състояние на готовност, но не беше предвидил такъв удар по нервите си: кой знае откъде изскочи някакво рошаво червено-черно кълбо. Пронизителен писък, грухтене, бесен лай… Кълбото се блъсна в краката им. Вебер отскочи. Франк също отскочи и стреля. Вместо изстрел се чу пневматично изхвърляне. Виещото кълбо се понесе покрай тях, очерта червено-черен зигзаг във въздуха и се скри в отвора на някакъв кладенец. Воят утихна. Във въздуха остана мирисът на озон.

Вебер едва ли не насила измъкна палера от Франк. Отвори тилната страна на цевта, извади пълнителя на фиксатора, присви очи и погледна в прозорчето на призмата.

— Точен изстрел. Поздравявам те.

— Няма за какво — каза тихо Франк. — Чиста случайност. Стрелях наслуки.

— Така трябва да бъде. — Вебер удари с длан пълнителя, вкара го на мястото му и щракна затвора. — Ако си способен да отбиеш точно атаката, преди да си успял да я осмислиш, значи усилията ми не са отишли напразно.

— Не са отишли. Първо стреляме точно, а после гледаме в кого. А по какъв повод — това вече няма значение.

Вебер постоя малко, като почесваше с дръжката на палера брадата си.

— Така трябва да бъде — повтори той. — Можеш да философствуваш колкото си искаш, но стреляш автоматично. И твърде точно. Никой няма да посмее да нарече школата ми… Впрочем теб това малко те засяга, умнико.

Обърна се към стената.

— Джими, направи ни изход!

В стената се образува тъмна пролука. В кадифената тъмнина се виждаше само хоризонталният пунктир на някакви червени светлинки.

Вебер побутна Франк по лакета:

— Влизай. Само ти единствен от вашето племе можеш да се похвалиш, че си бил в моята командна зала. При това по време, когато полигонът работи.

Франк знаеше това.

— Ето какво било — измърмори той. — Благодарение на вашата щедрост, така да се каже.

— Е… както искаш. Като извинение за басейна, където си се опасявал да не срещнеш живи алигатори. Нали те беше страх?

Франк не отговори.

В командната зала беше по-светло, отколкото Франк очакваше — просто стените, подът, таванът на помещението бяха облицовани с черен светопоглъщащ материал. Върху ръчките на апаратурата като малки полумесеци блестяха светли петна от разноцветните екрани и табла и образуваха интересни геометрични фигури като капки роса върху сплитките на невидима паяжина. Точно в центъра на „паяжината“ пред широк екран тип „Стереоспектър“ се мяркаше фигурата на много висок слаб човек. „Върлина на кокили“ — кръсти го наум Франк.

Трима други оператори, наполовина скрити от рамките на апаратите, се суетяха нещо пред малки плоски екрани. Лицата им не се виждаха под ажурените шлемове на мускулопултовете. Франк имаше чувството, че във всяко лице се бе впило металическо насекомо, голямо колкото паяк-птицеловец. Техниката беше изключителна. Мръдваш само веждата си — и някой там на полигона пропада в люк, отваряш слабо устата си — мощен водовъртеж. Намигваш — изстрел, помигаш по-дълго — цяла серия изстрели… Ефектно допълнение към шлемовете на мускулопултовете бяха розовите удължени и изпъкнали капаци на наушниците — от слепоочията чак до брадата. Също като огромен двустранен флюс. Добре чувам, ясно виждам, мога да направя с теб, глупако, каквото си поискам… Не, колкото и да се възмущава Вебер, да си премериш силите със съгледвача на равни начала е по-почтено.

Вебер бутна госта си в едно кресло, сам се стовари в съседното и попита тихо:

— Искаш ли бира?

Франк не успя да отговори — в ръката си вече държеше висока чаша с бяла пенеста шапчица.

— За твое здраве, Франк. — Вебер наля и на себе си и вдигна чашата.

— За твое здраве, Мартин.

На големия екран се появиха скелетите на решетестите ферми.

— Ало, Джими! — извика Вебер.

Джими се приближи. Краката му почти не се препъваха в коленете — илюзията, че е на кокили, беше неопровержима.