Сергей Павлов - По черната следа

— Не е тайна. Застраховах една хипотеза на шефа, изразена с дълбокомислената сентенция: „Липсата на очаквания резултат сама по себе си е резултат.“

— Ясно… — Вебер отпи от чашата и изтри устните си с опакото на ръката си. — Значи напразно си ходил там?

— Не, защо пък да е напразно? По силата на гореспоменатата сентенция.

— Добре, разбрах. Съчувствувам ти. Продължавай по-нататък.

— Изскачам от кабината. В ушите ми… сам знаеш… след височината и шума на двигателите — някаква мътна неопределеност. Обаче ясно чувам: бият барабани. Бум-бу-бум, бум-бу-бум, — в такъв ритъм. Оглеждам се наоколо: покривът — просторен, нищо не се вижда освен върховете на дърветата и синьото небе. „Дявол да го вземе — мисля си, — да не би да имат някакъв празник? Не, не прилича на празник — ритъмът на барабаните е по-друг. Под този ритъм може да се празнува май само Денят на тъгата и скръбта…“ А барабаните бият ли бият. Хвана ме страх, по тялото ми пропълзяха тръпки… „Ех, — мисля си, — май много прибързано изкарах пилота чудак?“ После, когато вече слязох от покрива и видях синините, лекарите ми обясниха за барабаните. „Единственото средство, което помага — казаха. — Сининът се подчинява само на барабанния ритъм.“ И затова бият барабаните денонощно, без почивка. Особено през лунните нощи… Бият, разбира се, не истински барабани, а излъчват звукозапис по цялата територия…

— Чакай, чакай! — Вебер се намръщи в недоумение. — Синина… Как да разбирам това?

— Синината ли? Посинял кръвоизлив на човешкото тяло от удар. Искаш ли да си сваля панталоните и да ти покажа прясна днешна синина, голяма колкото чаена чинийка?

— Ами този… как го каза? Дявол да го вземе! Сининът?

— Сининът е друго нещо — Франк загледа втренчено в очите събеседника си. — Сининът е пресен кръвоизлив на тялото на нашата цивилизация. И между впрочем не е единственият.

— Добре, разбрах разликата. Само че това нищо не ми…

— Чувал ли си за огнищата на „синята лудост“ в рудниците на Венера?

— Същото ли е?

— Да.

— И всичките шейсет души ли са там?

— Да. Ако още можем да ги наричаме хора.

— А аз предполагах…

— Не. Всички вече са на Земята. На Корк-Айлънд. В петата зона на СК, с морски отряд за военизирана охрана. На два часа път със самолет от нас. Зона на „пълното отчуждение“… Ние сме хуманисти.

— А какви гаранции ние…

— Гаранции ли? Виждам, че понамаля ентусиазмът ти да бъдеш хуманист. Гаранции! Лекарите твърдят, че не е опасно. Иначе… С една дума, не е вирусно заболяване от рода на марсианския „гумен паралич“. Свързано е по някакъв начин с вегетативната нервна система, с хормоните. Някои считат, че причината е неизвестен отровен газ, който се отделя от пирокластичните руди в рудниците, други — прахът на някакъв рядък минерал…

— „Венерините сълзи“ ли? Прозрачен, с металически блясък? Минералът, който иззехме спешно от бижутериите миналата година ли?

— Не зная. Венерини ли каза? Май че са нашите сълзи.

Замълчаха. Вебер попита:

— Ами тези синини… съвсем ли са безнадеждни?

Франк не му отговори веднага.

— Засега ги изследват… Според мен са безнадеждни. Да беше ги видял само отблизо.

— И ти… с тях…

— Не съм! — досети се Франк. — Само през бетонна стена. През стъкло и бетон! Аз изповядвам хуманизъм, но… Пък и никой нямаше да ми позволи. Покривът на лечебния корпус и кабинетът на главния лекар — само това е разрешено.

— И все пак как можа?

— Да ги видя ли? Главният лекар, с когото разговарях, освети специално за мен външната стена на кабинета си. Погледнах и изтръпнах. Покрай нас минаха, накуцвайки, неколцина. Голи, сини… Лекуват ги със слънце и въздух. С какво само не ги лекуват! Главите им са без коса, набръчкани с цицини и бучки. Очите им са силно изпъкнали, устата — чак до ушите, сякаш се усмихват със сините си зъби. Движенията им приличат на кокошите — конвулсивно-резки, съставени от отделни фази. Виждал ли си кокошки? Много приличат на тях. Извръщането на главата им например има три-четири фази… Ходят все поотделно, сами, изгърбени. Кретат без умора, с някаква странна упоритост. И при това ръцете им са малко настрани, с дланите напред, сякаш през цялото време се мъчат да хванат някого със завързани очи!… Изобщо — страшно е да ги гледаш. Разбираш ли… наоколо им има цветя, изящни вили. Небето е синьо, морето е синьо и те… сини като удавници. Под ритъма на барабаните. Освен това, знаеш ли, на площада има люлки и на тях синини… Акуратно подредени. Люлеят се…