Джудит Макнот - Сега и завинаги

— Изобщо нямаше да е нещастен — твърдо заяви Виктория, решена да се омъжи за Андрю със или без одобрението на братовчед си. — Андрю знае, че майка му използва болестите си, за да го манипулира, и не позволява те да му пречат да прави каквото иска. Съгласи се да замине само защото баща ми настоя.

— Получавала ли си много писма от него?

— Само едно, но Андрю замина за Европа ден преди да е случи нещастието с родителите ми. Оттогава минаха три месеца, а това време е необходимо само за да стигне писмото до Европа и да се върне. Писах му, за да му обясня какво се е случило. Писах му отново точно преди да замина за Англия, за да му дам адреса си тук. Предполагам, че в момента е на път за вкъщи. Исках да остана в Ню Йорк и да изчакам завръщането му. Така щеше да е много по-лесно за всички, но доктор Морисън не пожела и да чуе. Беше убеден, че чувствата на Андрю няма да издържат проверката на времето. Без съмнение госпожа Бейнбридж му е казала нещо такова, което би било напълно в неин стил. — Виктория въздъхна и погледна през прозореца. — Тя би предпочела Андрю да се ожени за някоя по-високопоставена от дъщерята на беден лекар.

— А може би би предпочела да не се жени и да остане при нея — подхвърли Чарлз и вдигна вежди. — Вдовица, която симулира заболявания, много ми напомня на личност със силно развито чувство за собственост.

Виктория не можеше да го отрече, така че вместо да осъжда бъдещата си свекърва, запази мълчание по темата.

— Някои семейства от селото ми предложиха да остана с тях до завръщането на Андрю — продължи тя, — но това решение не беше много добро. Наред с всичко останало, когато той се върне и разбере, че съм останала при тях, щеше да се ядоса.

— На теб ли? — попита херцогът и изпита неприязън към бедния Андрю.

— Не, на майка си за това, че не е настояла да остана при нея.

— О! — възкликна братовчед й. Но въпреки че обяснението на младото момиче напълно снемаше всякаква вина от Андрю, настроението на Чарлз се помрачи. — Той започва да ми прилича на провинциален образец на добродетелта — промърмори херцогът.

— Много ще го харесаш — увери го Виктория и се усмихна. — Ще дойде тук, за да ме заведе у дома.

Чарлз потупа ръката й.

— Да забравим за Андрю и да се насладим на присъствието ти тук. Кажи ми, харесва ли ти тук…

Тя му каза, че онова, което е видяла, й е харесало много. Той й съобщи какви са плановете му за нея. Като начало херцогът искаше Виктория да си смени гардероба, като за целта й помогнеше обучена прислужничка. Момичето тъкмо се канеше да откаже, когато забеляза тъмната отблъскваща фигура, която приближаваше масата като опасен хищник. Бричовете от еленова кожа подчертаваха мускулестите крака, а отворената бяла риза разкриваше загорелия врат. Тази сутрин й се стори по-висок от вчера, строен и изключително силен. Гъстата му черна коса бе леко къдрава, носът — прав, а строгата уста — елегантно изваяна. Всъщност ако не беше арогантната властност в суровата извивка на долната челюст и цинизмът в студените зелени очи, Виктория щеше да го сметне за невероятно красив.

— Джейсън! — възкликна сърдечно Чарлз. — Позволи ми да ги представя Виктория както трябва. Джейсън е мой племенник — добави, като се обърна към момичето.

Племенник! Тя се надяваше да е просто гост, а той се оказа роднина, който вероятно живееше с херцога. От това Виктория се почувства зле, но гордостта й я накара да вдигне глава и смело да срещне студения поглед на Джейсън. Приемайки краткото представяне с отсечено кимване, той седна срещу нея и погледна О’Мейли.

— Прекалено много ли ще е да се надявам, че е останала някаква храна? — попита.

Лакеят трепна:

— Аз… не, милорд. Няма. Искам да кажа, че има достатъчно храна, но сигурно вече не е топла. Веднага ще отида в кухнята и ще кажа на готвача да приготви нещо. — С тези думи той забърза към кухнята.

— Джейсън — започна Чарлз, — тъкмо предложих на Виктория да вземе прислужница и да си направи подходящ гардероб за…

— Не — равно отвърна Джейсън.

Желанието на младото момиче да избяга бе неудържимо.

— Ако ме извиниш, чичо Чарлз — каза, — трябва да свърша някои неща.

Херцогът я погледна с благодарност и учтиво се изправи, когато тя стана, а противният му племенник просто се облегна назад и с отегчение и неприязън я изгледа как напуска трапезарията.

— Виктория няма вина за нищо — започна Чарлз, докато лакеят затваряше вратите след нея. — Разбери!

— Няма ли? — язвително отвърна Джейсън. — А малката хленчеща просякиня знае ли, че това е моят дом и че не я искам тук?