Джудит Макнот - Ад и рай

Елизабет го погледна озадачено, после се погледна в огледалото и се засмя.

— Защо не ми каза, че съм се изцапала? — каза и взе да трие пръските кал от бузата си.

— Елизабет, освен това петно върху страната си, друго не виждаш ли?

— Да, виждам и лицето си — отговори тя.

— И как ти се струва?

— Като моето лице — отвърна заинтригувана.

— Елизабет, твоето лице е нашето богатство — развика се той. — И през ум не ми беше минавало до вчера, когато Берти Крендъл ми разказа за блестящото предложение, което получила сестра й от лорд Чивърли.

Елизабет се смая.

— За какво говориш?

— За твоята сватба — дръзко се захили той. — Ти си сто пъти по-красива от сестрата на Берти. С твоето лице и Хейвънхърст за зестра ще се омъжиш така, че цяла Англия ще зашушука. Такъв брак ще ти осигури бижута, тоалети, прекрасни къщи, а на мен връзки, които са по-ценни от злато. Между другото — пошегува се той, — ако закъсам, зная, че ще ми отпуснеш някоя и друга хилядарка от джобните си пари.

— Да не би ние да сме закъсали? — упорстваше тя, твърде разтревожена от това предположение, за да се притеснява за явяването си пред обществото в Лондон.

Робърт избегна погледа й, въздъхна уморено и я покани да седнат на дивана.

— На ръба сме — призна. Макар и да беше едва на седемнайсет, Елизабет разбираше кога я заблуждава, и сега той точно това правеше. — В действителност — неохотно продължи брат й — сме в много затруднено положение. Ужасно много.

— И как се стигна дотук? — попита тя спокойно, независимо от страха, който се надигаше у нея.

От смущение по лицето му плъзна гъста червенина.

— Преди всичко татко ни остави огромни дългове, доста от тях натрупани на комар. Към тях аз прибавих мои, направени по същия начин. Доколкото можах, държах кредиторите настрана, но напоследък те се озлобиха. И не е само това. За да се поддържа Хейвънхърст, трябват страшно много пари. Елизабет. Приходите от имението далеч не покриват разходите по него. Крайният резултат е, че сме затънали в ипотеки. Ще се наложи да заложим покъщнината, за да изплатим най-належащите дългове, в противен случай няма да можем да се покажем в Лондон, и това не е най-лошото. Имението е твое, не е мое, но ако не сключиш подходящ брак, историята му ще приключи на някой търг, и то съвсем скоро.

В душата на Елизабет се надигнаха смут, тревога, паника, но гласът й не трепна.

— Току-що каза, че за сезона в Лондон е необходимо цяло състояние, което ние очевидно нямаме — с присъщата си практичност отбеляза.

— Кредиторите ще си затраят, щом разберат, че си сгодена за човек с положение в обществото. А пък аз ти обещавам, че такъв веднага ще се намери.

Елизабет намекна, че планът й се струва користолюбив, но Робърт поклати глава. Този път заговори като практичен човек:

— Ти си жена, прелестна си, трябва да се омъжиш, добре ти е известно — всички жени се омъжват. В Хейвънхърст няма да срещнеш жених. И не ти предлагам да приемеш първото случайно предложение. Ще избера човек, към когото да се привържеш, когото да обичаш и тогава — продължи той, като сам си вярваше — ще уговоря с него един дълъг годеж с оглед на твоето непълнолетие. Нито един почтен мъж не би желал да се обвърже със седемнайсетгодишно девойче, преди то да е узряло за брак. Това е единственият начин — прекъсна той опита й да спори.

Макар и да бе живяла обградена с топли грижи, Елизабет знаеше, че Робърт с право очаква тя да се омъжи. Преди смъртта си родителите й пределно ясно й обясниха, че неин дълг е да се омъжи според волята на своето семейство. В случая брат й носеше отговорност за избора на съпруг, а Елизабет му вярваше безрезервно.

— Признай си — закачи я той нежно, — не си ли си мечтала за елегантни тоалети и за красиви обожатели?

— Понякога… рядко — сдържано отговори тя и смутено се подсмихна. Беше нормално, здраво момиче и беше прочела любовните романи, които подхождат на тази възраст. Така че последният довод на Робърт й се стори по-приемлив. — Много добре — решително каза тя. — Нека опитаме!

— Длъжни сме да направим нещо повече от опит, Елизабет, длъжни сме да успеем, в противен случаи ти ще завършиш живота си като обезнаследена гувернантка на нечии чужди деца, вместо да си носиш титлата и да имаш свои деца. А мен ще ме вкарат в затвора за длъжници.

Беше достатъчно Елизабет да си представи брат си във влажна килия и себе си без Хейвънхърст, за да се съгласи почти на всичко.

— Остави на мен подробностите — каза той и тя така и постъпи.