Джудит Макнот - Преди да те срещна

— Ходжкин спомена ли от кого е писмото?

— Човекът, който в момента ползва едно от именията на Бърлтън, го с изпратил на адреса на покойния господин, а оттам са го препратили на вас.

Стивън кимна. Писмото едва ли представляваше особен интерес. Напоследък всички писма, които получаваше във връзка с Бърлтън, изискваха уреждането на една или друга сметка. Графът се беше нагърбил със задължението да изплати всички дългове на младежа, чийто живот по невнимание беше отнел.

— Предай го на секретаря ми — нареди Стивън. Бързаше да излезе. Беше обещал на брат си да си срещнат в клуба за няколко игри на карти, а закъсняваше. След час-два трябваше да се появи в „Алмак“ и при първия удобен случай да измъкне Шери оттам. Двамата щяха да прекарат много по-приятно на бала в дома на Ръдърфорд. А Дьовил щеше да бъде принуден да кавалерства на Черити Торнтън, с мрачно задоволство си рече той.

— Предложих на господин Ходжкин да предаде писмото на секретаря ви, милорд — кимна Демеън, — но той настоя вие да го отворите. Печатът върху плика е от Америка.

Най-вероятно беше сметка за нещо, което Бърлтън беше купил по време на престоя си там. Стивън въздъхна и посегна към плика. Тръгна надолу по стълбите и пътьом го отвори.

— Каретата ви очаква, милорд — пресрещна го Колфакс и му подаде ръкавиците, но Стивън не го чу.

Цялото му внимание беше погълнато от съдържанието на писмото. Беше от адвоката на бащата на Чариз Ланкастър.

Прислужникът забеляза мрачния вид на господаря си и се уплаши, че това писмо може да доведе до промяна в плановете за вечерта.

— Госпожица Ланкастър изглеждаше прекрасно, когато потегли за „Алмак“, милорд — подхвърли с надежда Колфакс. Искаше му се графът на всяка цена да отиде на бала, защото присъствието му там без съмнение щеше да бъде много важно за милата американска госпожица.

Стивън бавно сгъна листа, подмина мълчаливо прислужника и решително се отправи към входа, където го очакваше каретата.

— Страхувам се, че новините не са много радостни, Ходжкин — сподели Колфакс с възрастния иконом, който разтревожено се суетеше в другия край на фоайето.

— Все пак… писмото беше адресирано до лорд Бърлтън. Надявам се, че няма нищо общо с госпожица Ланкастър.

Клубът, към който отиваше Стивън, се отличаваше от другите по приятната атмосфера и добре подбраните посетители. Членството в него се предаваше от поколение на поколение и никои друг освен наследниците на неговите основатели нямаше право да пристъпва прага му. От всички членове се изискваше дискретност. Това, което ставаше между стените на този клуб, си оставаше скрито завинаги. Разиграваха се и се губеха цели състояния, но никой освен членовете не научаваше за това…

Стивън разсеяно отвърна на поздрава на управителя и прекоси огромните облицовани с дървени плоскости зали, без да обръща внимание на присъстващите.

Третата зала беше празна. Това идеално го устройваше. Графът седна на една маса с три стола и се втренчи в камината отсреща. Съзнанието му продължаваше да е обсебено от съдържанието на писмото.

Колкото повече мислеше, толкова по-ясно се очертаваше решението на възникналия проблем. За половин час настроението му претърпя огромни промени и накрая младият благородник се почувства почти доволен. Дори и без писмото Стивън беше сигурен, че рано или късно щеше да постъпи така. Вече не беше нужно да се подчинява на чувството си за дълг и приличие. В момента, в който беше уведомил Шери, че желае да й даде възможност да се порадва на вниманието и на други мъже, той дълбоко беше съжалил. Едва сдържаше ревността си при мисълта, че тя можеше да хареса Дьовил, и не знаеше как щеше да понесе присъствието на своите евентуални съперници в дома си, когато след бала започнеха да пристигат пред вратата му. Без съмнение съвсем скоро някой неразумен младеж щеше да се осмели да поиска ръката на Шери и вместо това щеше да получи удар и да се намери изхвърлен на улицата.

Когато беше в една стая с девойката, той не можеше да откъсне поглед от нея, а ако двамата случайно останеха насаме, с мъка сдържаше желанието си да я сграбчи в прегръдките си Нямаше ли я, мислите му непрекъснато се навъртаха към нея. Шери също го желаеше. Още в самото начало го беше разбрал, независимо от това колко хладно с държеше тя с него напоследък.

Гласът на Клейтън го накара ла подскочи от изненада.

— С риск да прекъсна задълбочения разговор, който водиш сам със себе си, ще те попитам дали имаш нещо против да включиш и мен в него? — шеговито подхвърли брат му и добави: — Или може би все пак предпочиташ да поиграем карти?