Джудит Макнот - Преди да те срещна

— Благодаря — промълви момичето и той стреснато се обърна.

— За какво?

Очите й срещнаха неговите — питащи, търсещи — и той се уплаши, че съвсем скоро те ще проникнат до дъното на грешната му душа.

На устните й трепна признателна усмивка:

— Заради това, че цяла нощ стояхте при мен.

Благодарността й го накара да се чувства дори още по-виновен, сякаш беше някакъв отвратителен негодник, загдето й позволяваше да си го представя в ролята на галантен рицар, вместо да й разкрие истинския си облик. Той наклони иронично глава, усмихна се дръзко и реши, че е настъпил подходящият момент да й покаже другата страна на личността си.

— За пръв път ми се случва да получавам благодарности от красива жена заради това, че съм прекарал нощта с нея.

Шеридан изглеждаше по-скоро объркана, отколкото ужасена, но въпреки това графът почувства известно облекчение. Целта му не беше да я предизвика или шокира. Просто искаше да бъде откровен с нея и да не изневери на собственото си аз.

Докато вървеше към покоите си, Стивън изведнъж осъзна, че Чариз Ланкастър ще се възстанови напълно. Беше сигурен. Щеше да оцелее, което означаваше, че вече можеше да се свърже с баща й и да го уведоми за инцидента, както и да го увери, че състоянието й е задоволително. Първо трябваше да го открие, но с това можеха да се заемат Матю Бенит и подчинените му.

Стивън вдигна поглед от писмото, което четеше, и кимна за поздрав на светлокосия млад мъж, който се приближаваше към него.

— Извинявам се, че се наложи да прекъсна ваканцията ти и да те повикам да дойдеш чак от Париж, но въпросът е спешен и много деликатен, така че налага твоето лично внимание — обясни той на Матю Бенит.

— Ще бъда щастлив да ви помогна, ваша светлост — без колебание отвърна адвокатът.

Графът му посочи едно кожено кресло, разположено срещу бюрото и Матю Бенит седна. Не беше засегнат, нито изненадан, че човекът, който го беше извикал спешно от Париж, сега го караше да чака, докато си прочете пощата. Поколения наред мъжете от семейство Бенит служеха като адвокати на благородните Уестморландови и той добре знаеше, че подобна чест заедно с огромното финансово покритие вървеше ръка за ръка със задължението да бъде на разположение във всеки един момент, в който граф Лангфорд имаше нужда от услугите му.

Въпреки че беше един от най-младите представители в семейната фирма, Матю познаваше в детайли делата на семейство Уестморланд, а преди няколко години братът на Стивън, херцогът на Клеймор, му беше възложил един наистина необичаен случай от лично естество. Тогава Матю почти беше загубил самоконтрола си и се беше почувствал дори засрамен от онова, което херцогът го беше накарал да направи, но сега беше по-улегнал и по-опитен, а също и убеден, че би могъл да се справи с каквато и да е „деликатна“ задача. Сега седеше и търпеливо очакваше да бъде посветен в детайлите на това спешно поръчение, готов да даде компетентен съвет било то за някой договор, било то за промяна в нечие завещание. А може би ставаше дума за нещо още по-лично — вероятно привеждането на голяма сума пари или прехвърлянето на собственост на името на сегашната любовница на графа.

Стивън преустанови четенето на писмото, облегна се назад и разсеяно се загледа във фреските на високия таван. Мислите му прескачаха от писмото, което току-що беше чел, към сериозния проблем, свързан с Чариз Ланкастър.

Понечи да заговори, но в същия миг някакъв стар прислужник, в когото Стивън разпозна бившия иконом на покойния Бърлтън, внезапно отвори вратата, смутено се покашля и някак отчаяно рече:

— Госпожица Ланкастър настоява да стане от леглото си, милорд. Какво да й предадем?

Стивън леко се усмихна при мисълта, че гостенката му вече е добре.

— Кажете й, че нямам намерение да й разрешавам да става още поне седмица и че следобед ще отида при нея.

По лицето на Матю Бенит се изписаха изненада, колебание и удивление, които не останаха незабелязани от Стивън и той побърза да пристъпи директно към проблема, за да прогони мислите, които очевидно изпълваха главата на верния му служител.

— Изглежда съм се сдобил с годеница — започна той.

— Моите най-сърдечни благопожелания! — възкликна адвокатът.

— Тя обаче не е моя годеница, а на Артър Бърлтън.

Матю замълча, търсейки най-подходящите думи за подобна ситуация. Накрая рече:

— В такъв случай, моля ви… да поднесете поздравите ми на въпросния джентълмен.