Джудит Макнот - Преди да те срещна

— Аз… Знам, че звучи абсурдно, но нямам представа как изглеждам и това… — Млъкна. Не искаше да го разстройва с обяснения за това какъв ужас беше изпитала. — Това наистина е дреболия, но тъй като сте вече буден, не бихте ли могли да ми опишете лицето ми?

Стивън разбра, че тя се опитва да контролира страха си, както и че се притеснява да не го разтревожи, и жестът й го порази.

— Значи, да те опиша… — повтори, за да спечели малко време. Нямаше представа какъв цвят е косата й и се страхуваше от някоя непредвидима реакция, ако й дадеше огледало, за да се види сама, затова реши да го обърне на шега. — В момента очите ти са подпухнали и зачервени — започна и леко се усмихна, но в същото време хвърли изпитателен поглед към лицето й, за да събере допълнително информация. — Но иначе са… много големи и… сиви — продължи някак изненадано.

Всъщност очите й бяха поразителни, осъзна той. Светлосиви с тъмна ивица, очертаваща ириса, обрамчени с дълги тъмни мигли.

— Сиви? — разочаровано повтори Шеридан. — Не мисля, че това ми харесва.

— Сега, както са разплакани, приличат на разтопено сребро.

— Може би не изглеждат чак толкова зле в крайна сметка. По-нататък?

— Лицето ти е бледо и мокро от сълзи, но въпреки това е много приятно.

Разкъсваше се между ужаса, сълзите и желанието да се засмее. За негова изненада и облекчение тя предпочете последното.

— Какъв цвят е косата ми?

— В момента косата ти с скрита под огромен бял… тюрбан — бързо отвърна той. — Както знаеш, носенето на тюрбани в леглото е последният вик на модата. — В нощта на инцидента беше мъгливо, освен това косата й беше скрита под бонето, а после кръвта я беше напоила и направила тъмна. Миглите й бяха тъмни, така че най-вероятно и косата й имаше подобен цвят. — Косата ти е кестенява. Тъмнокестенява — добави уверено.

— Много време ви трябваше, докато решите.

Очите й изпитателно го гледаха. В тях имаше изненада, но не и недоверие.

— Не съм много наблюдателен — измънка Стивън. — Особено за някои неща.

— Може ли да ми дадете огледало?

Той не беше сигурен, дали трябва да изпълни желанието й. Тя можеше да се уплаши, ако не познаеше отражението си в огледалото, а също и от обвитата в бинтове глава и кафявия белег, който прорязваше слепоочието й. Освен това щеше да е по-добре и Уитиком да е тук, в случай, че се наложеше да й се даде някакво лекарство.

— Друг път — отвърна той. — Може би утре. Или когато махнем превръзките.

Шеридан почувства нежеланието му да й даде огледало и тъй като и без това напрежението й беше достатъчно голямо, реши да се върне на темата за тюрбаните:

— Предполагам, че тюрбаните са много практични. Спестяват на човек необходимостта да се занимава е гребени и четки.

— Правилно — кимна Стивън. Самообладанието й беше възхитително. Беше толкова благодарен, че тя е в състояние да разговаря, и така трогнат от смелото й държание, че му се стори съвсем естествено отново да хване ръката я, да се усмихне на тези прекрасни сиви очи и нежно да запита:

— Много ли те боли? Как се чувстваш?

— Малко ме боли главата, иначе съм добре — призна Шеридан и също се усмихна. — Не е необходимо да се притеснявате. Не се чувствам толкова зле, колкото изглеждам.

Гласът й беше нежен и приятен, а изражението на лицето й — открито. Беше се притеснила за вида си, после храбро беше приела мисълта, че в момента не изглежда блестящо, а сега дори се шегуваше със състоянието си. Стивън си помисли, че прикритостта и преструвките са й напълно чужди и че е изключителна както с проявените до този момент качества, така и с останалите, които все още оставаха непознати за него.

За нещастие този извод веднага доведе със себе си друг. Той се смръщи и бързо отдръпна ръката си. Това, което изпитваше към нея, не беше нормално, не беше правилно. Той не беше неин годеник, както тя си мислеше; той беше човекът, отговорен за смъртта на любимия й. Приличието изискваше да се държи настрана от нея. Беше последният човек, който би могъл да си позволи да мисли за нея и да я докосва по този интимен начин.

Стивън се надигна от креслото, разкърши схванатите си рамене и рече:

— Както и да е, ако трябва наистина да ти опиша как изглеждаш в този момент, ще трябва да те сравня с модерна мумия.

Шеридан тихо се засмя на шегата му, но си личеше, че е останала без сили.

— Ще изпратя прислужницата да ти донесе закуска. Обещай ми, че ще хапнеш поне малко.

Тя кимна и Стивън тръгна към вратата.