Джудит Макнот - Преди да те срещна

Всички погледи се вдигнаха от картите и петимата господа видяха Лангфорд да се приближава към масата им с убийствено изражение на лицето. Четиримата замръзнаха на местата си от изненада. Чувстваха, че предстои да се разрази буря, и тръпнеха от страх, че ще пострадат, без дори да знаят за какво.

Единствен Никълъс Дьовил не се притесняваше от приближаващата опасност. Той по-скоро имаше вид на човек, който е нетърпение очаква сблъсъка. Когато графът спря зад неговия стол, Ники се облегна назад, пъхна ръце в джобовете си и иронично попита:

— Искате ли да се включите в играта, Лангфорд?

— Ставай! — процеди през зъби Стивън. Ръкавицата беше хвърлена. Дьовил само се усмихна и се намести още по-удобно на стола си.

— Тук ли? — развеселено вдигна вежди той.

— Ставай от стола, ти, кучи… — изсъска гневно графът.

— Значи тук — прекъсна го французинът, стана и обърна глава към една от празните зали.

Новината, че ще последва сбиване, се разнесе светкавично из целия клуб и управителят задъхано дотича.

— Моля ви, господа! Господа! Никога в историята на нашия клуб не е имало подобни… — викаше той, опитвайки се да настигне графа и Дьовил, запътили се към една от залите.

Вратата се затръшна под носа му.

— Помислете за официалното си облекло, господа! Помислете за мебелите! — изкрещя човечецът и рязко отвори вратата — тъкмо навреме, за да чуе свистене на юмрук във въздуха и да види как главата на Дьовил се отмята назад.

Управителят уплашено затвори вратата. Лицето му беше пребледняло като на смъртник. Мъжете го гледаха очаквателно.

— Е? — попита най-сетне един от присъстващите.

Управителят направи опит да се овладее и с разтреперан глас отвърна:

— До момента… резултатът е три към две… предполагам.

— В чия полза, приятелю? — поинтересува се един елегантно облечен джентълмен, който нямаше търпение да се включи в обзалагането.

Управителят се поколеба, после бързо отвори вратата и надникна в залата. В същия миг се чу силен трясък.

— За Лангфорд! — извика през рамо управителят и понечи да затвори вратата, но се спря и отново надникна вътре. — Не, за Дьовил! — съобщи той след последвалия нов удар. — Не, за Лангфорд! Не… — Той с трясък затвори вратата, едва избягвайки опасността да бъде повален от нечий юмрук.

Управителят остана с гръб, прилепен до вратата през цялото време, докато траеше боят. Най-сетне Дьовил и Лангфорд излязоха. Управителят бързо се шмугна в залата. Доплака му се при вида на унищожените мебели. Вдигна най-близкия стол и той се разпадна в ръцете му…

Когато двамата благородници се появиха пред останалите, замрелите разговори избухнаха с пълна сила — една обичайна тактика, с която мъжете се опитваха да покажат, че вниманието им е било насочено другаде.

Двамата съперници се разделиха в средата на залата. Лангфорд отиде при сервитьора, за да си поръча пиене, а Дьовил се върна на старото си място на масата за вист.

— Мой ред ли беше? — попита той, посягайки към картите си.

Двамата младежи едновременно кимнаха, херцогът на Станхоуп учтиво отвърна, че е почти сигурен в това, но Баскервил, който умираше от яд, че е станал за смях пред младежите, грубо подхвърли:

— По-добре кажи какво стана там вътре, иначе тези двамата няма да могат да се концентрират върху играта. Няма дори да успеят да заспят, докато не разберат какъв е изходът от двубоя. Трябва да ти кажа, че с Лангфорд се държахте невъзпитано, Дьовил! — добави той.

— Няма нищо за разказване — отвърна Ники, взе тестето карти от средата на масата и майсторски ги разбърка. — Обсъждахме една сватба.

Баскервил го погледна обнадежден, двамата младежи очевидно бяха развеселени, но само по-пияният от тях прояви нетактичност да попита:

— Сватба ли? Че какво толкова има да обсъждат двама джентълмени, когато става въпрос само за някаква си сватба?

— Кой ще е младоженецът — отвърна нехайно Ники.

— И взехте ли това решение, сър? — попита приятелят му, опитвайки се да заглади лошото впечатление от държанието на другаря си, като се престори, че вярва на тази съшита с бели конци история.

— Да — рече Ники и хвърли няколко чипа на масата. — Аз ще съм шаферът.

— Сватба! — изсмя се пияният и отпи от чашата си. Никълъс Дьовил вдигна очи от картите си, впи ги в лицето на нахалния младеж и хладно понита:

— А може би предпочитате да се превърне в погребение?

Баскервил се уплаши да не последва нещо лошо, затова побърза да отвлече вниманието на Ники, като попита: