Джудит Макнот - Преди да те срещна

Шеридан осъзна напълно сериозността на постъпката си далеч преди да стане и да започне да се облича за закуската Не можеше да отрече ужасната истина: беше жертвала целомъдрието си, принципите си, морала си и сега трябваше да продължи да живее е този срам до края на живота си.

Беше сторила това, водена от желанието си да си върне любовта на Стивън — ако графът изобщо някога я беше обичал. И как беше реагирал той? Нямаше нужда да си блъска главата, за да си отговори на този въпрос. Гледката, разкриваща се през прозореца на стаята й, беше достатъчно красноречива. Мъжът, с когото беше легнала тази нощ, закусваше на поляната с Моника Фицуеъринг, която всячески се опитваше да го развлича. Стивън се беше облегнал назад, а очите му не се откъсваха от лицето на Моника. В един момент той отметна глава и се засмя, очевидно развеселен от думите на дамата до него.

Срамът отново завладя Шеридан. Графът беше взел от нея единственото, което тя можеше да му предложи, и после й беше направил обидното предложение. Днес той се забавляваше с друга жена, която беше достатъчно умна да не постъпи като Шеридан… жена, която според високото му самомнение беше напълно подходяща за него… жена, на която щеше да предложи брак, а не унизителното положение на негова държанка.

Тези мисли я терзаеха, докато седеше до прозореца и ги наблюдаваше. Искаше да запомни сцената и да си я припомня винаги, когато се сетеше за Стивън.

— Негодник! — прошепна тя.

— Може ли да вляза? — чу се гласът на Джулиана откъм вратата.

— Разбира се — опита се да се усмихне Шери.

— Видях ви да стоите на прозореца, докато закусвах. Искате ли да ви донеса нещо за хапване?

— Не, не съм гладна. Благодаря, че си помислила за мен. — Шеридан се поколеба. Чувстваше, че трябва да даде някакво обяснение за вчерашното си поведение.

— Не искате ли да си тръгнем оттук? — прекъсна мислите й Джулиана.

— Да си тръгнем? — Тя се помъчи да прикрие отчаянието в гласа си. — Не можем да го направим преди утре.

Момичето се приближи до прозореца и погледна към същата маса, към която допреди малко беше гледала Шеридан.

— Джулиана, мисля, че трябва да ти разкрия причината за вчерашното ми държание, когато след ездата поднесох почитанията си на графа на Лангфорд.

— Няма нужда — отвърна Джулиана и се усмихна, което накара Шери да се чувства като малко момиченце.

— Напротив — настоя тя. — Знам, че майка ти се надява да се омъжиш за лорд Уестморланд и че сигурно всички вие се чудите как съм могла да си позволя да се държа толкова фамилиарно с него.

Джулиана отвърна:

— Преди няколко седмици мама беше твърде обезсърчена. Доколкото си спомням, само седмица след това вие постъпихте на служба при нас.

— И защо беше толкова разстроена майка ти?

— Защото разбра от вестника за годежа на графа.

— О!

— Във вестника пишеше, че годеницата е американка.

Шери се почувства неловко, но нищо не каза.

— Носеха се разни слухове за нея — продължи Джулиана. — Знаете колко се вълнува мама от някоя клюка, засягаща представителите на висшето общество. Та според слуховете въпросната годеница е имала червена коса — много, много червена. Той я наричал „Шери“. Говореше се, че девойката била загубила паметта си вследствие на удар в главата, но че се очаквало скоро да се възстанови напълно.

— Защо ми разправяш всичко това? — попита Шеридан, но знаеше, че е разкрита.

— За да ви кажа, че винаги можете да разчитате на помощта ми. И защото вие сте истинската причина, поради която сме поканени тук. В мига, в който забелязах реакцията на лорд Уестморланд, когато очите му се спряха на вас, усетих, че има нещо странно. Чудя се как майка ми още не го е забелязала.

— Няма нищо за забелязване — гневно рече Шеридан. — Цялата история е приключена. Завинаги.

Джулиана посочи към Моника и Джорджет.

— Те знаят ли коя сте?

— Не, не съм ги срещала, докато бях… — Шеридан замълча. Щеше да каже името на жената, която я беше изобличила.

— Когато бяхте сгодена за него ли?

Шеридан пое дълбоко дъх и кимна.

— Искате ли да си отидем у дома?

От гърдите на гувернантката се изтръгна истеричен смях:

— Бих дала всичко, за да можех да го направя.

Джулиана затворнически се усмихна:

— Тогава си пригответе багажа.

— Чакай! Къде отиваш?

— Ще кажа на татко, че се чувствам зле и че трябва незабавно да ме върнете у дома. Няма да успеем да накараме мама да си тръгне преждевременно от това място, но тя няма да ме задържи, за да не ме види графът болна. Можете ли да повярвате? Тя все още вярва, че всеки миг той ще спре поглед върху мен и ще се влюби безумно!