Джоана Макпийс - Испанската награда

— Тихо, мила, тихо! Не помните ли, че и друг път сте преживели подобно нещо? Тогава не ви позволих да викате и сега няма да ви позволя.

Мъжът свали ръката си от устата й и погледна в разширените й от ужас очи. Тя кимна с глава и се притисна отчаяно до гърдите му.

— Ричард! А аз си помислих…

— Разбирам. Нали ви казах, че ще бъда тук и ще ви пазя?

— А стражата?

Сър Ричард се усмихна криво.

— Онзи тип отвън беше много развеселен от настойчивото ми желание да прекарам нощта при любимата си. Не се бойте, скъпа, ако си позволи да раздрънка нощните ми приключения, ще го убия. Обясних му това с цялата възможна настойчивост.

— Вярвате ли му?

— Не вярвам никому, особено тази нощ — отговори мрачно Норууд. — А сега, скъпа, ще се наложи да споделим това тясно легло и да останем известно време съвсем близо един до друг, както преди месеци в изискания дом на чичо ви в Кадис.

Мария се притисна до гърдите му и притихна, вслушана в силните удари на сърцето му. Двамата лежаха прегърнати, с преплетени крайници. Изведнъж Мария разбра, че вече не се страхува, не я беше грижа дори за невинността й. Тя имаше нужда от Ричард и той дойде, за да я пази. Каквото и да станеше, двамата бяха заедно. Мракът, който ги обгръщаше, вече не криеше заплаха. Топлият му дъх погали бузата й и тя усети диво желание да впие устни в неговите.

Откъм коридора долетя шум, следван от тихи гласове. Сър Ричард прошепна в ухото й:

— Бъдете смела и се старайте да лежите съвсем тихо. Ще ви напусна за малко, но знайте, че съм наблизо.

Норууд изчезна така безшумно, че Мария се огледа смаяно. Беше готова да повярва, че близостта му е била само сън. Тялото й трепереше като в треска, но тя се постара да се овладее и се зави до брадичката.

Следвайки указанията на сър Ричард, Мария затвори очи и се престори на дълбоко заспала. В следващия момент някой влезе в стаята и по пътя към спалнята на кралицата се спъна в един стол. Чу се полугласна ругатня. Мария се постара да остане напълно неподвижна и да диша равномерно.

Непознат глас прошепна дрезгаво:

— Тук ли спи сестра ви?

— Не. Урсула ми каза, че ще спи в самата спалня на кралицата, за да й прислужва, ако стане нужда. Обясних на онези отвън, че ми е нужна частна аудиенция по много спешен случай. — Уилям Лестър беше толкова възбуден, че забрави предпазливостта и повиши глас.

— Коя е тази жена?

— Доня Мария, испанската лейди.

— Говорете по-тихо, ще я събудите!

— Не се безпокойте, тя има здрав сън.

— Ако все пак се събуди, трябва веднага да я накараме да замълчи.

— Няма да бъде необходимо.

— Кой определя какво да се прави, вие или аз? Вземете фенера и се убедете дали момичето наистина спи. — Непознатият говореше задъхано и Мария долови в гласа му трудно удържим страх.

Тя усети леката топлина на свещта по бузите си, когато Уилям поднесе фенера съвсем близо до лицето й.

Свето Дево, къде е Ричард? Ако тези хора открият, че не е заспала, щяха да й прережат гърлото, преди да е успяла да извика.

Първият мъж проговори успокоено:

— По всичко личи, че малката е пила от каната, която предадохте на сестра си за кралицата. Моля се на бога Елизабет да е била жадна и да е изпила поне половин чаша.

В гласа на Уилям Лестър се прокрадна нетърпение:

— Вече ви казах, че Урсула не подозира нищо за заговора и съответно нямаше представа, че във виното има опиум. Казах й да ме чака на вратата, но вероятно е заспала. Елизабет е настояла придворната дама да пие първа и това е естествено. Ако не беше толкова предпазлива, милата ни кралица щеше отдавна да се е простила с живота си. Ако и двете спят, това е още по-добре за нас. — Той млъкна за малко, после продължи: — В случай, че нещо се обърка, не бива да обвиняваме Урсула.

Спътникът му изпухтя презрително.

— Да не мислите, че Уолсингъм ще я изпусне от лапите си? Не бива да си позволяваме грешки. Харнрок и Тишбърн ще дойдат само след минута, първо трябва да се справят с постовете. Стойте до вратата, за да ги пропуснете, и да вървим в спалнята.

Мария чу лекото отваряне на вратата и спря да диша, защото едва забележимо движение непосредствено до леглото й възвести нова опасност. В гласа на сър Уилям имаше дива решителност:

— Тишбърн, останете тук и внимавайте за испанската лейди. Не искам да ни попречи. Макар да я харесвам, няма да й позволя да се намеси в решителния момент. Ако направи и най-малкото движение… — Заплахата остана недоизречена и Мария изпита панически страх.