Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Добър ден, мис, ъ-ъ-ъ…

— Двигателят ли се повреди? — запита хладно тя.

— Ами, не-е… ъ-ъ…

— Значи друга повреда? Така ли? Не? Това тук е частна собственост. Трябва да я напуснете веднага.

Явно нямаше какво повече да правя тук. Ако ми беше подала ръка с любезна усмивка, веднага щях да я поставя в списъка на заподозрените. Само че на мен нейното вече ми се струваше естествената реакция на местните жители, с която започвах да свиквам. Макар че не стискаше двуцевка и че фигурата й беше несравнимо по-добра от тази на стария Макекърн, все пак между двамата имаше нещо много общо. Взрях се през разрошваната й от вятъра руса коса. Май бе прекарала нощта и част от утрото в избата на замъка, при бъчвите. Бледо лице, бледи устни и тъмни сенки под сиво-сините очи. Но погледът й бе ясен и бистър.

— Какво става, по дяволите? — попита тя.

— Нищо. — Краят на една мечта. Дирдри никога не би говорила по този начин. — Къде е старецът ви?

— Старецът ми? — Единственото око, което виждах, хвърляше гневни светкавици. — Баща ми ли имате предвид?

— Извинете. Лорд Кърксайд.

Не беше необходима голяма проницателност, за да се досетя, че тя е дъщерята на лорд Кърксайд. Прислужниците са твърде невежи, за да си позволяват отвратителното поведение на аристократите.

— Аз съм лорд Кърксайд.

Обърнах се и видях зад себе си притежателя на дълбокия глас висок и добре сложен тип на около петдесет години, с орлов нос и посивели вежди и мустаци. Носеше сив костюм от туид, сив каскет и тънък бастун.

— Какво има, Сю?

Сю. Трябваше да се досетя. Отиде си и последният остатък от шотландската ми мечта.

— Името ми е Джонсън — казах аз. — От Морския аварийно-спасителен екип. Снощи съобщиха за повреда на една яхта, „Мъри Роуз“ южно от Скай. Предполагаме, че ако още не е потънала, течението ще я докара в тази посока. Решихме, че…

— А пък Сю щеше да ви бутне в пропастта, преди още да сте си отворили устата, нали? — И той с обич се усмихна на дъщеря си. — Такава е моята Сю. Боя се, че не обича журналисти.

— Не всички ги обичат. Но защо ме мисли за такъв?

— На двайсет и една години могли ли сте, дето се вика, да различите журналист от човек? Аз не можех. Но сега ги подушвам от една миля. Подушвам и истинските пилоти на хеликоптери от Морския аварийно-спасителен екип. Време е вече и вие да го правите, млада госпожице. Съжалявам, мистър Джонсън, не можем да ви помогнем. Снощи с хората ми дежурихме няколко часа горе на скалите, но не видяхме нищо. Нито светлини, нито сигнални ракети. Нищо. Съжалявам.

— Благодаря ви, сър. Иска ми се да има повече доброволци като вас.

От мястото си виждах на юг поклащащите се мачти на корабчето на оксфордските студенти в залива Малката подкова. Самото корабче и палатките не се виждаха, тъй като ги закриваха скалите по източния бряг на залива. След малка пауза добавих:

— Но защо журналисти, сър? Струва ми се, че Уестминстър е по-достъпен от Дъб Сгир?

— Прав сте, мистър Джонсън. — Той се усмихна, но очите му останаха сериозни. — Вероятно сте чули… ъ-ъ… за семейната ни трагедия? За по-големия ми син Джонатън и за годеника на Сю — Джон Ролинсън?

Знаех какво ще ми каже. Но си мислех за тъмните сенки под очите й — след всичките тези месеци. Сигурно го е обичала много. Направо не можех да повярвам.

— Не съм журналист, сър. Не ми е работа да се ровя в чуждите истории.

Наистина не ми беше работа, а начин на живот. Дори смисъл на цялото ми съществуване. Само че сега не беше време да му го казвам.

— Самолетна катастрофа. Джонатън си имаше собствен бийчкрафт. — Той махна към затревената площ. — Ето оттам излетяха онази сутрин. После… журналистите искаха да снимат мястото. Дойдоха с хеликоптер и с корабче — той отново се усмихна тъжно. — Боя се, че не ги посрещнахме добре. Желаете ли да пийнете нещо? Ще повикаме и пилота.

Въпреки всички приказки на Уилямс, лорд Кърксайд сякаш се различаваше от дъщеря си и от стария Доналд Макекърн. От друга страна, както сигурно добре се знаеше от Кентърбърийския архиепископ, лорд Кърксайд очевидно беше много по-опак гражданин и от дъщеря си и от мистър Макекърн.

— Благодаря ви, сър. Но трябва да тръгваме, защото след няколко часа ще мръкне.

— Разбира се, разбира се. Съвсем не помислих за това. Само че вече едва ли има някаква надежда.

— Честно казано, няма никаква надежда. Но нали разбирате, длъжни сме да ги търсим докрай.

— Ще стискам палци. Довиждане, мистър Джонсън. — Той ми разтърси ръката и се обърна.