Алистър Маклейн - Устата на гроба

Вярвах в съвпаденията и поставях онези, които не вярват в тях, в групата на интелектуалните гиганти, от типа на онзи доскорошен южноафрикански президент, който упорито твърдял, че светът бил плосък и всяка непредпазлива стъпка щяла да те хвърли в пропастта, от която нямало измъкване. Но в нашия случай съвпаденията бяха твърде много. Почти нямаше шанс съвпадението на датите да е случайно, а пък пълното изчезване на екипажите на четири от съдовете беше последният пирон в ковчега на съвпаденията. Всичко това го казах и на чичо Артър.

— Хайде да не губим време да си блъскаме главите в очевидното, Каролайн — отвърна чичо Артър хладно, което си беше чиста неблагодарност от негова страна, тъй като лично аз му бях подхвърлил тази идея преди четири часа. Въпросът е какво трябва да се направи? Районът между Айлей и Скай е доста обширен. Дай да помислим с какво разполагаме.

— Можете ли да осигурите съдействието на телевизията и радиото?

Отговориха ми след известна пауза:

— Какво имаш предвид, Каролайн? — Чичо Артър в най-заплашителната си форма.

— Искам да направят едно съобщение в информационните си бюлетини.

— Такаа. — Още по-дълга пауза. — През войната, разбира се, ги караха да го правят ежедневно. Струва ми се, че и след това го правиха веднъж-дваж. Естествено не мога да ги заставя, понякога са големи инати, и Би Би Си, и телевизията. — Тонът му не оставяше никакви съмнения за отношението му към подобни закоравели и недопускащи вмешателство реакционери. И това от човек, чиито свободолюбиви възгледи бяха добре известни в миналото. — Има някакъв шанс, ако успеем да ги убедим, че съобщението не е политическо и е в името на националните интереси. Какво искаш?

— Съобщение, че е получен сигнал за бедствие от потъваща яхта някъде южно от Скай. Точните координати са неизвестни. Сигналите са прекъснали и има опасения за най-лошото. Още утре рано сутринта за издирването им се организира спасителен екип по вода и по въздух. Това е всичко.

— Може би ще го уредя. За какво ти е това, Каролайн?

— Искам да поогледам наоколо. Трябва ми предлог, за да мога да се движа, без да будя подозрения.

— Значи един вид ще се включите с „Файъркрест“ като доброволци и ще надзъртате тук-там?

— Вижте какво, Анабел. И Хариет, и аз си имаме своите недостатъци, но не сме луди. Не бих прекарал това корито дори през езерото в Хайд парк, без благоприятна прогноза за времето. В момента вълнението тук е седем бала. Да не говорим, че в този район издирването по вода ще отнеме хиляда години. Имах предвид нещо друго. В най-източната точка на Торбей Айлънд, на около пет мили от селото, има запустяло кръгло пясъчно заливче, добре защитено от скали и борове. Можете ли да уредите точно призори там да дойде хеликоптер за далечно действие?

— Сега май ти ме вземаш за луд — студено отвърна чичо Артър. Сигурно се бе засегнал от забележката ми за мореплавателните качества на неговата рожба, „Файъркрест“. — Да не мислиш, че щракам с пръсти и готово — имаш хеликоптер призори.

— Дотогава има четиринайсет часа, Анабел. В пет часа тази сутрин бяхте готов да щракнете с пръсти и да изпратите хеликоптер на обяд. За седем часа. Два пъти по-бързо от сега. Но тогава ставаше въпрос за нещо наистина важно, като да ме върнете в Лондон, за да ме наругаете хубаво, преди да ме уволните.

— Обади ми се в полунощ, Каролайн. Много се надявам, че знаеш какво вършиш.

— Да, сър — отвърнах и прекъснах връзката.

Това не означаваше „Да, сър. Зная какво върша“. По-скоро исках да му кажа „Да, сър. Много се надявам, че зная какво върша“.

Ако килимът в салона на „Шангрила“ струваше по-малко от пет хиляди лири, тогава значи старият Скурас го бе купил на старо. Размерите му бяха шест на девет метра, а шарките се редуваха бронзови, червеникавокафяви и златни, като златните преобладаваха. Стелеше се като поле от узряла царевица, а илюзията се подсилваше от пухкавостта му и от това, че по него се ходеше трудно. Човек направо трябваше да джапа. Никога в живота си не бях виждал подобно обзавеждане, като изключим завесите, които покриваха две трети от преградните стени. В сравнение с тях килимът изглеждаше като парцал. Бяха персийски или афганистански, направени от някаква блестяща тъкан, и при всяко полюшване на „Шангрила“ хвърляха копринени отблясъци. Самите преградни стени бяха облицовани с фурнир от някакво тропическо дърво с меки сатенени шарки; със същия фурнир беше облицован и великолепният бар, който заемаше по-голямата част от задната част на салона. Разкошно тапицираните канапета, кресла и столчета на бара — позлатена тръбна мебел с тъмнозелена кожа — сигурно струваха още едно малко състояние. Имаше и няколко масички от кована мед, които дори и продадени на старо, биха изхранили петчленно семейство в продължение на една година. В първокласен ресторант.