Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Искам да го видя.

Карл погледна часовника си.

— Той е вече на сто и петдесет километра от Есен. Изпратих го при приятели, които ще го гледат, както трябва.

— За какви приятели говориш, по дяволите? Той е мой син. Защо не ме попита? Какво става?

— Бях безкрайно търпелив с теб, Мария. Преди всичко се примирявах с начина, по който възпитаваше сина ми. Но чашата преля. Остане ли, той ще бъде под твое влияние и съвсем ще се размекне. Не искам синът ми да стане хомосексуалист или женствен глезльо. Разбираш ли? Вече няма да бъдеш с него. Можеш да го виждаш всяка година по Коледа. Точка по въпроса.

Тя го гледаше с широко отворени очи, без да възприема какво й говори. Карл не можеше да й отнеме сина.

— Не ти вярвам!

Мария съзнаваше, че крещи, но не можеше да се овладее. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху съпруга си.

— Не можеш да ми го вземеш!

— Мария, мисля, че изпадаш в истерия. По-добре се прибери в стаята си.

— Върви по дяволите! Нямаш право да постъпваш така! Мръсен нацист! Не можеш да ми вземеш сина!

— Върви в стаята си, Мария! Веднага?

— Никъде няма да отида! Искам да доведеш Паул при мен! Чуваш ли?

Той я удари по лицето. Съвсем вещо и спокойно. Само това. Направи го за пръв и последен път. Едва сдържайки сълзите си, Мария го погледна в очите.

— Ще кажа на баща ми. Карл поклати глава.

— Не е необходимо. Той вече знае. И е съгласен с мен. Ти упражняваш лошо влияние върху момчето. Въпросът е решен. Предупреждавам те, че ще те набия с камшика. Бъди уверена, че ще го направя. Ще доведа прислугата, ще те съблека гола и ще смъкна кожата от гърба ти. Ясно ли е?

Позлатеният часовник над камината тиктакаше, но на Мария и се струваше, че времето е спряло. Тя усещаше как въздухът влиза и излиза от белите й дробове, как сърцето й блъска, как секундите отлитат, но дълбоко у нея нищо не помръдваше. Изведнъж усети, че устата й е пълна със слюнка. Имаше отвратителен вкус. Пое дълбоко въздух през носа и се изплю в лицето на Карл. После, без да пророни дума, излезе от стаята. Тръшна вратата зад гърба си с все сила. Сигурно беше много късно, когато чу, че вратата на стаята й се отваря. Загубила бе представа за времето. Нощната лампа хвърляше оскъдна светлина над леглото й. Мария не спеше. Задрямваше от време на време, но се събуждаше, тръпнеща от неизпитвана дотогава болка. Искаше й се да умре. Нечия ръка докосна лицето й. Още я болеше от плесницата на Карл.

— Ще разбереш, че така е най-добре.

Гласът му беше тих и преднамерено нежен. Тя се отдръпна.

— Извинявай, че те ударих. Но ти ме предизвика. Знаеш, че не понасям това. Мария мълчеше.

— Спеше ли?

Тя пак не каза нищо.

— С дрехите, а? Не се ли чувстваш неудобно?

— Той е мой син — прошепна тя.

— Да, знам. Но ти не си добра майка. Вярно, обичаш го. Но много го глезиш. Ще стане мекошав като теб. За жените това е допустимо, но не и за един мъж. Особено за него. Съдбата му е предопределена. Паул не е обикновено дете. Такива като теб не бива да влияят на живота му. Сега не мога да ти обясня. Може би след време.

Мария си спомни за думите на сина си: „Татко каза, че ще работя за Райха“.

Карл галеше лицето й със същата ръка, с която я бе ударил.

— Постепенно ще разбереш. Може дори да ми благодариш.

Гласът му беше изненадващо нежен. От години не й бе говорил така. Същият глас, който преди малко я заплашваше, че ще я набие с камшик.

Без да спира да я милва, той се наведе да я целуне. Мария не помнеше откога не го бе правил. Изтръпна. Опита се да извърне глава, но Карл я хвана и я целуна по устата — не грубо, но толкова настоятелно, че тя едва си пое дъх.

— Не си се съблякла.

Тя усети дъха му — вонящ на алкохол. Но знаеше, че не е пиян.

— Бих искал да остана при теб тази нощ. За да поправя грешката си.

Мария поклати глава и се опита да се отскубне от него.

— Мария, ние сме женени. В очите на Бога сме една плът. Няма смисъл да спим в отделни стаи.

А имаше ли някакъв смисъл в действията му? Тя се замисли за Джек и за неговите милувки. Как я облада с трепет и радост. Взе да й се повдига. Карл я обърна по гръб и започна да разкопчава роклята й.

В същия миг Мария се сети за прикрепения към кръста й микрофон.

Лондон

Четвъртък, 31 декември 1992

Студеният вятър, който духаше в Лондон през последните пет дни, започна да става отмъстителен. Не се задоволи да смразява кръвта и да напуква кожата, а започна да разнася и зараза. Наказваше хората с неприятна кашлица и особен вид грип, който поваляше жертвите си на легло. Някои дори умираха. Коледа не донесе край на икономическата рецесия, нито дори лек подем. На всяка улица имаше по няколко непродаваеми къщи, а във магазините — кашони със залежали стоки. Лицата на хората бяха еднакво напрегнати. Никой не очакваше Нова година с голяма надежда за промяна. Обещанията за подобрение през пролетта бяха нелепи. Правителството се крепеше на косъм. Говореше се за нови избори. Вятърът духаше навсякъде и по всяко време.