Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Има ли възможност това да стане? Розевич кимна.

— Наел съм хора за тази работа. Не можем да излезем пред обществеността, преди да сме го премахнали. Би било твърде рисковано. Чечановски е подготвил всичко във Варшава, но аз му казах да ме изчака. През това време ръкописът ще бъде занесен в Полша при най-строга охрана. Осигурили сме услугите на неколцина учени католици. Всички се заклеха да мълчат. Не очаквам да изтече информация. Но предполагам, че нещата ще започнат да се развиват бързо, след като направим официалното изявление.

Рейнолд изпи виното си и остави чашата.

— Превъзходно шампанско.

— „Дом Периньо де лукс“. Купих го през 1943. Изнесено е от Франция и е разпродадено на шепа купувачи, способни да оценят качествата му. Можеше и ти да си поръчаш някоя и друга бутилка.

— Да, тогава много пиехме френско вино.

— Това е последното шише. Донесох го от Хърватия и се заклех, че ще го отворя, когато си възвърна ръкописа и Източният кръст отново стъпи на крака. Радвам се, че ти хареса.

— Много. Чувствам се привилегирован. Откровено казано, мислех, че няма да доживея този ден.

— И аз. Но ето, че го дочакахме. И сега имам чувството, че животът ми започва отначало.

— Сякаш се раждаш отново, а?

— Да. Точно така. Всички сме като преродени. Скоро ще празнуваме възраждането на обединена католическа Европа. Когато порасне, внукът ни ще управлява Свещената империя.

— Ако получи благословията на Светия отец.

— Сигурен съм, че ще я има.

— Щефан…

Рейнолд се колебаеше. Беше твърде стар. Свързваха ги толкова много неща. И все пак…

Розевич го погледна. Усети, че приятелят му иска да му каже нещо неприятно.

— Да? Какво има, Рейнолд?

— Става дума за Мария.

— Е, и? — попита Розевич, сетне се обърна към Карл. — Нали ми каза, че си я обуздал?

Карл кимна.

— Въпросът не е в това — продължи Рейнолд. — Имам предвид нещо много по-сериозно.

Сърцето на Щефан се вледени. Не можеше да е истина. След бягството на Джек той бе започнал да изпитва леки съмнения към дъщеря си. Но всичко бе станало толкова спонтанно, че беше невъзможно да се докаже някакъв заговор.

— Щефан, трябва да решим какво да правим.

— Мария не…

Рейнолд фон Фройдигер кимна. Онова, което правеше, го нараняваше повече от всичко, случило се в живота му. Знаеше колко много Розевич обича дъщеря си. Но нямаше избор.

— Вече не става дума само за предположения и догадки, Щефан. Ако остане тук, тя ще ги доведе право в Лигата.

— Мария не знае нищо.

— Тя знае всичко. Наредих да я следят в Лондон. Там тя се срещна с Гулд. Той беше с един британски агент. Хората ми трябваше да го убият, за да проследят Гулд. Снощи Мария е влизала в кабинета на Карл. Сигурно е снимала документи. В тях има достатъчно сведения, за да ни унищожат.

— Тогава вземете от нея микрофилма.

— Не е толкова лесно.

— Защо?

— Може би аз трябва да ти обясня — намеси се Карл.

Навън беше тъмно. Нощта настъпваше. В дома на Щефан Розевич прислужникът палеше лампите. Фасадата на къщата светна. После едно по едно започнаха да се спускат пердетата. На ъгъла на улицата беше паркиран голям микробус Мерцедес. Беше там от предишния ден. Нямаше прозорци отзад. Вътре седяха четирима мъже, приведени над апаратурата. Всеки имаше слушалки. Те подслушваха какво става в къщата на Розевич — единият чрез микрофона на Мария, а другият — чрез няколкото подслушвателни устройства, които тя бе успяла да сложи на различни стратегически места в къщата.

Четвъртият мъж, Роналд Харис, беше командир на групата и координатор на екипа от въоръжени лица, които дискретно наблюдаваха къщата. Те имаха указания да влязат и да измъкнат Мария, ако се усъмняха, че животът й е в опасност. Микробусът имаше пряка сателитна връзка с Лондон.

Единият от мъжете, който подслушваше къщата, свали слушалките си и включи централния говорител. Пред останалите светнаха сигнални лампи, които ги предупредиха също да махнат слушалките. Харис бързо заговори в микрофона.

— До всички екипи. Бъдете готови. Превключете на централния канал.

Мъжът, който включи говорителя, започна да обяснява.

— Това е от микрофон номер пет. В библиотеката. „Мама“ го сложи там снощи, докато пиеха със стареца. Качеството не е много добро.

— „Вече не става дума за… и догадки, Щефан. Ако остане тук… право в Лигата.“ „Мария не знае нищо.“ „Тя знае всичко. Снощи… в кабинета на Карл. Сигурно е снимала документи. В тях има… за да ни унищожат.“ „Тогава… от нея.“ „Не е толкова лесно.“