Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

След убийството на Норман безопасните къщи в Батърсий бяха изоставени. Щяха да ги обявят за продан на цени по споразумение. Заличиха следите си веднага, за една нощ. Дупката в стените между двете къщи близнаци беше запълнена и облепена с тапет.

Преместиха Джек в малък хотел до „Кингс Крос“. Минувачите избягваха това място, освен ако не търсеха проститутка, готова на един бърз сеанс. На мръсния прозорец постоянно висеше надпис „Няма свободни места“. Изглежда, нямаше други гости. Вътре беше по-чисто, отколкото се предполагаше от външния вид, и парното работеше безотказно.

С Джек се държаха добре, но малката му разходка до гробището в Падингтън не се понрави на телохранителите му. Помежду им зейна пропаст. Въпреки възраженията им, той знаеше, че го заблуждават, като заявяваха, че е свободен. „Волен като вятъра“ или „Волен като птица“, както се изразяваше Феликс. Тези думи обсебиха Джек. Започна да си представя каменни стени и железни решетки. Джек научи от новите си пазачи, че думите могат да бъдат разтегливи понятия. Дадоха му телевизор и много книги. Феликс и Паркър се отбиваха да побъбрят. Вече нямаше разпити. Сякаш живееше в чакалня.

Настаниха се в друга къща — този път в Челси. Там Феликс и Паркър създадоха малък център за ръководство на операция „Папирус“. И двамата съзнаваха, че названието е нелепо, но то им служеше добре, а и с течение на времето се обви в загадъчност. Официално, разбира се, операция „Папирус“ и нейният център не съществуваха. Ако някой започнеше да любопитства, казваха му, че Паркър и Феликс са някъде другаде — в Кувейт, в Саудитска Арабия или в Бахрейн. Имаше основателни причини цялата работа да се потулва старателно.

Сутрин слушаха Бах, следобед Телеман в изпълнение на Морис Андре, а вечер — Шуберт. В противовес на възрастта и на средата си Паркър обичаше Рави Шанкар, с чиято музика го бе запознала една негова приятелка от университета с по-екзотични вкусове. Момичето бе заминало да търси духовен водач, но той запази любовта си към звуците на цитрата. Пускаше записите, докато работеше сам в другата стая. Този вид музика беше единственото отклонение в посока на култа към космополитизма в инак строго подредения му консервативен живот.

Масата беше подредена за съвещание. Имаше стъклени чаши, малки шишета минерална вода, тефтери и подострени моливи. Феликс вече бе заел мястото си. Изглеждаше нервен и непрекъснато потракваше с молива по масата. Паркър бе застанал до прозореца и гледаше към „Кингс Роуд“. Не се отдаваше често на размисли за преходността на живота или за незначимостта на материята. Нямаше богат духовен живот. Само имаше чувството, че всеки ход трябва да бъде направляван — поклонничество, където появата и изчезването на всеки един от нас бяха обикновени ежедневни явления като новините по радиото.

— Ами ако не дойде? — попита Паркър, като счупи графита на молива.

— Ще дойде.

Намери острилка и започна да го подостря.

— Поема голям риск.

— Нищо работа, уверявам те.

Мълчание. Паркър отново взе да трака с молива.

— Ами Мария? Какво става там?

— Тази сутрин получихме запис. Нещата в Есен не са много приятни. Карл е отпратил момчето.

— Така ли? Трябваше да ми кажеш по-рано. Защо го е направил?

Феликс му обясни.

— И ти му вярваш? Сигурен ли си, че това е причината?

— Напълно. Между другото, едва не са я хванали.

— Какво се е случило?

— Той искал да спи с нея. Съвсем ненадейно. Тя била с микрофона. Но Карл успял само да разкопчее роклята й, доколкото знам.

— Господи!

— Престорила се, че й става лошо. После наистина повърнала. Той се прибрал в стаята си. Но ако това се повтори…

— Мислиш ли, че Карл подозира нещо?

— Няма причина. Малко е прекалил. Зашлевил я. Според мен това го е възбудило. Такъв…

— Няма ли по-безопасно място за микрофона? Феликс поклати глава.

— Мислихме за присаждане по хирургичен път, но тя трябва да постъпи в болница. А това е невъзможно.

Феликс погледна през прозореца. Една кола бе спряла близо до къщата.

— Идва.

— Не мислиш ли, че може би ще сгрешим?

— Вече е твърде късно. Да видим какво ще излезе. След няколко минути вратата се отвори и в стаята влезе Ирина Косенкова. Сама.

— Мадам Косенкова — започна Феликс, който бе поел ролята на домакин, — чест е за мен, че най-после се срещаме. Аз съм Джереми Лейтам. Позволете да ви представя колегата си. Саймън Уърсли. Паркър вече бе станал на крака. Ръкуваха се. Той взе палтото на Косенкова и го закачи на вратата. Пищният самур изглеждаше съвсем не на място в бедната обстановка.