Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Нима?

Тонът му беше леден. В дома на фон Фройдигер не беше обичайно да споменават покойния фюрер.

Мария прехапа език. Глупава грешка. А вероятно се тревожеше напразно, уплашена, че и най-малката й забележка може да бъде изтълкувана погрешно.

— Е, няма значение. Баща ти ще бъде доволен. Ще вземем и Паул. Ако искаш, някоя вечер ще отидем на опера.

— Разбира се.

— Тогава въпросът е уреден. Ще кажа на Магда да приготви багажа.

В същия миг на вратата се позвъни.

— Казах ли ти, че баща ми ще вечеря с нас?

— Не. Има ли някакъв специален повод?

— Мисля, че иска да те поздрави за концерта. Рейнолд фон Фройдигер рядко излизаше от дома си вечер. Живееше само с прислугата си в малка къща на около километър и половина от дома им. От известно време Карл го убеждаваше да дойде да живее с тях, но старецът все отказваше. Щял да бъде зависим. Предпочитал да остане в къщата си, докато е във форма. Рейнолд наистина беше в завидно за възрастта си физическо и умствено състояние.

Прислужницата се появи, за да съобщи за пристигането му. Рейнолд влезе, приближи се до Мария и я целуна въодушевен по двете бузи. Тя си отдъхна. Изглежда, и той беше в добро настроение.

Вечерята премина странно. От една страна, както обикновено, разговаряха по семейни въпроси. По правило на масата не обсъждаха бизнес. Рейнолд искаше да чуе всичко за концерта. За разлика от Карл, той действително обичаше музиката и въпреки че вкусът му бе малко ограничен, изпитваше неподправена гордост, че снаха му е добра пианистка.

От друга страна, Карл и баща му си разменяха загадъчни реплики, сякаш говореха закодирано. Предпазливо подхвърляха, че е „време за промени“, че „нещо се носи във въздуха“, и че дългото чакане е почти към края си. Всички тези неща бяха казани, без да се обръщат към Мария — тя все едно не беше там.

Оттеглиха се в приемната да пият шнапс.

И Мария се присъедини към мъжете. Непрекъснато усещаше малкия микрофон, прикрепен към кръста й. Повече от всякога се радваше, че Карл вече не спи с нея.

— Решихме да прекараме Нова година в Париж със Щефан — каза Карл на баща си. — Защо не дойдеш с нас? Знаеш колко много иска да те види.

— Твърде стар съм, за да пътувам през зимата.

— Нищо подобно. Пък и… — поколеба се синът му. — Мисля, че ще ти покаже нещо.

Рейнолд се вторачи в Карл. Лицето му бавно засия в усмивка.

— Изненада за Нова година, а?

Мария беше сигурна, че се готвеше да каже нещо друго. Карл кимна.

— Е, тогава може би трябва да дойда с вас. Харесвам Париж по това време на годината. Градът е приказен.

Карл погледна Мария.

— В такъв случай сте единодушни с Мария. Тъкмо ми обясняваше колко по-хубав е Париж от Есен.

— Разбира се. Кой би предпочел Есен пред Париж? Или Ню Йорк пред Париж? Няма място за сравнение.

— Каза ми, че и фюрерът се възхищавал от Париж.

— Да, така е. Той обичаше Париж, но не и французите. Смяташе го за най-красивия град на света. „Шан-з-Елизе“ беше образец на голямото авеню, което искаше да прокара през Берлин. Фюрерът имаше вкус. Обичаше изобразителното изкуство. Имаше буйно въображение. Ако войната не беше провалила плановете му, навсякъде из Германия щеше да има красиви сгради, а не онези грозотии, които тъй наречените съвременни архитекти ни натрапват.

— Прости ми — намеси се Мария, макар да знаеше, че постъпва глупаво, но не можа да се въздържи. — Но аз знам, че е било точно обратното. Вкусовете му са били доста ограничени. Интелектът също. Решила бе да не се оставя да бъде сплашвана от стария нацист и от спомените му за някакви златни времена.

— Дълбоко грешиш!

— Лицето на Рейнолд беше почервеняло, но той се владееше. Мария никога не го бе виждала да избухва, дори когато го предизвикваха.

— Фюрерът беше жестоко оклеветен. Тъпите британци му се присмиваха. За тях той беше само един обикновен бояджия на име Шикелгрубер. Какви идиоти! Фюрерът беше добър художник. Виждал съм картините му. Самият той ми ги показа, когато му разказах за моята колекция. Дори купих няколко.

— Но сигурно не мислиш, че имат истинска стойност?

— Какво, по дяволите, означава стойност? Искаш да кажеш, че той не беше голям художник, така ли? Е, не мога да преценя. Аз съм само любител. Бизнесмен. Не съм критик. Ти разбираш от изкуство.

— О, съвсем не, но…

— Тогава си приличаме. Аз съм бизнесмен, а ти си музикантка. Не твърдя, че Фюрерът беше велик художник като Ван Дайк или Рубенс. Но беше способен. Искам да кажа, че имаше артистично виждане. Истинско, не изопачено. Съвременното изкуство се изврати, не можеш да ме увериш в обратното. Пикасо, Полък и Дали виждаха света като умопомрачени. Къде е красотата и чистотата? Фюрерът имаше неподправено и нормално виждане, макар че техниката му не винаги беше адекватна. Той си представяше Германия. Европа. Целия свят. Мария потрепери.