Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Искат да унищожат Източния кръст. Това е много важно за тях, а ръкописът е главният елемент в целия замисъл. Ето защо си важен и ти. Мисля, че няма да променят стратегията си. Разказа й за въпросите относно баща му и Кейтлин и попита какво означават. Мария отговори, че няма представа, но очите й загатваха, че знае повече, отколкото му казваше.

— А ти? Как дойде? Казаха ми, че съпругът ти не те изпускал от поглед.

— Не е съвсем така. Карл е ревнив, но и горд. Започнах да правя кариера като концертираща пианистка. Свиря предимно в Лондон. Понякога Карл ме придружава, но е твърде зает. Затова пътувам сама. Сега съм тук за три дни. Ще имам рецитал в зала „Пърсъл“.

— Спомням си, когато за пръв път се обадих на баща ти. Чух те да свириш на пианото.

— Тогава не ме биваше много — засмя се Мария.

— А сега добра ли си? Тя го погледна тъжно.

— Да, но съвсем не съм най-добрата. В консерваторията имах много по-способни колеги. Някои направиха блестяща кариера, но други не успяха. Талантът не е всичко. Необходими са пари, за да отидеш на турне и да изнасяш концерти, преди да станеш известен. Мнозина нямат средства и не могат да намерят спонсори. Не спечелят ли някой голям конкурс, цял живот свирят в оркестри. На мен ми провървя. Баща ми е богат. Съпругът ми е още по-богат. Заможните им приятели идват на концертите ми и ръкопляскат като обезумели.

— Това потиска ли те?

— Разбира се. Знаеш го много добре. Затова ти го казвам — защото ще ме разбереш. Но аз искам да свиря. Не бива да обръщам гръб на късмета си. Не мога да си го позволя.

— Свириш ли на Карл?

— Не — прошепна Мария. — Той е музикален инвалид. Ходи на концерти, но няма слух. Вслушва се в други звуци. Тези на парите. На властта. Звукът им е подобен, но един специалист долавя разликата. Красотата. Сексуалното привличане. Слабостта. Податливостта. Уязвимостта. Алчността. Амбицията. За Карл всички тези неща имат различна мелодия. Тях ги чува прекрасно.

Тя млъкна. Бяха в хола. Феликс бе приготвил греяно вино. Мария поглеждаше от време на време към огледалото над камината.

— Довечера ще свиря. Бих искала да дойдеш.

— Карл ще бъде ли там?

Тя поклати глава и се изчерви.

— Сама съм. Той отиде в Дортмунд на среща с някакви финансисти.

— Тогава ще дойда.

— На гишето ще има билет за теб.

Мария стана. Джек също се изправи и се приближи до нея.

— Мария, имам чувството, че всичко е недовършено. Там, където го оставихме в обсерваторията.

Тя го погледна боязливо и нервно облиза устни. Извърна очи към огледалото и видя отражението си, но знаеше, че ги наблюдават. Пристъпи към Джек. Той понечи да я прегърне, но Мария се дръпна.

— Не тук — промълви тя. — По-късно. Довечера, след концерта.

— Тъжна си. — Нима?

В отговор той я улови за ръката. Тя не я дръпна, но все пак не се приближи до него. Зад себе си чувстваше присъствието на огледалото и крехкостта на стъклото. Само да можеше да се счупи…

— Трябва да тръгвам. Чакат ме за репетицията. Вече закъснявам.

Норман отиде с него на концерта. Пристигнаха няколко минути преди началото. Залата беше пълна. Повечето зрители бяха богаташи. Бъбреха и се смееха като птици в клетка. Светлините угаснаха. Гласовете утихнаха. Някой се изкашля. Мария излезе на сцената. Беше облечена в дълга черна рокля с презрамки, украсена с една-единствена брошка. Джек не можеше да откъсне очи от нея. Гледаше я през цялото време и едва чуваше какво свири. След всяко изпълнение имаше въодушевени аплодисменти. Постепенно и почти неволно Джек започна да разбира, че тя не му е казала цялата истина.

Мария беше не добра, а изключителна. Не само блестящото изпълнение и невероятната точност на ритъма приковаваха вниманието на публиката, но и ненадминатата дълбочина, която придаваше на всяка нота. Някои от мелодиите явно бяха избрани, за да предизвикат нежно и изпълнено с копнеж и тъга чувство.

Музиката беше идеална за сезона, за объркания период между Коледа и Нова година — време на отминало веселие, когато смъртта на още една година щеше да настъпи само след няколко дни. Време за размисъл за постигнатото и неосъщественото. За греха и невъзможността да се живее. Джек се замисли за Кейтлин и Сиобан, за баща си, починал сам-самичък, за Йосиф, Леа и Сима.

Заедно с билета Мария бе оставила и бележка, в която го канеше да се срещнат след концерта. Джек отиде зад кулисите, придружаван от мълчаливия и бдителен Норман. Малката гримьорна беше пълна с приятели и почитатели. Норман се притесни, че ще трябва да пази Джек в тълпата, затова изчакаха в коридора. Хората влизаха и излизаха, изказваха поздравления, образуваха малки компании за ресторантите, целуваха се, прегръщаха се и се усмихваха. Джек слушаше гласовете и възторжените им викове, като напрягаше слух да чуе другите, трудно доловимите звуци на парите, сластолюбието и завистта. Едва не си тръгна. Чувстваше се неудобно тук, извън средата си. Видът на посетителите само подчертаваше факта, че не бе подходящ за жена като Мария. Откъснати от света, те се бяха сближили през онова лято, но какво го караше да мисли, че той е човекът, с когото би споделила живота си? Нейният свят беше толкова по-различен от неговия. Стоеше в студения коридор и усещаше как с всеки изминат миг смелостта го напуска.