Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Професор Люсиан Герек, преди войната декан на факултета по библейски науки в Краковския университет. Фанатичен член на Лигата. Феликс млъкна. Джек усети, че се готви да обобщи казаното.

— През 1942 професор Герек систематизирал колекция от еврейски ръкописи, откраднати от синагогите и библиотеките в района на Лодз. Той и група негови помощници проследили немските войници. Войската се справила с хората, а Герек и сътрудниците му прибрали онова, което останало. Един ден в началото на 1943 професорът установил, че съвсем случайно са попаднали на изключително важен документ. Не казал на колегите си. Съобщил обаче на началниците си от Източния кръст. Единият бил епископ Драгутин Омърчанин, братът на Щефан Розевич.

— Щефан вече проявявал любителски интерес към библейските въпроси. Брат му изпратил ръкописа в Полша, където го проучили заедно с Герек. Епископът го приел за автентичен и разговарял с приятелите си от Ватикана. Можете да си представите какво било вълнението им. Но не след дълго някой изтъкнал, че такова откритие може да се окаже нож с две остриета. Необходимо им било време и трябвало да приберат ръкописа. Ето защо казали на брата на Розевич да затвори устата на Герек и незабавно да занесе документа в Рим. Положението обаче се усложнило. От една страна, ръкописът бил част от значима колекция, чиито материали фигурирали в списъците на СС, така че трябвало да го измъкнат изключително ловко. От друга страна, по същото време, когато Ватиканът разбрал какво става, италианското правителство се предало на Съюзниците. Това станало през септември 1943. След тази дата внасянето на всяко нещо от този род било почти невъзможно. Нещо повече, съществувал рискът, че ако Съюзниците успеят да пробият на север според плана, и Рим щял да се окаже в техни ръце. Епископът и приятелите му във Ватикана не били глупаци. Те знаели, че вероятността германците да бъдат изтласкани, е твърде голяма. При дадените обстоятелства било по-безопасно ръкописът да остане в Полша. Не сме сигурни какво точно се е случило по-нататък. Ръкописът бил съхраняван някъде в Полша, в архивите на СС. Розевич се върнал в Хърватия, където се издигнал и влязъл в обкръжението на Павелич. В края на войната почти едновременно станали две неща, които имат пряко отношение към текущите събития. Сталин прибрал от нацистите каквото можел и изпратил плячката с кораби в Русия. Мисля, че това вече ви е известно. Първоначалният план бил да предаде еврейските книжа на изследователите антисемити в Москва и в Ленинград. Във Ватикана настъпила суматоха, когато научили за това. Някои блестящ ум се сетил, че руснаците може да публикуват ръкописа и да го използват в антирелигиозната си пропаганда. Ето защо Тисеран внедрил един от униатските си агенти и направил така, че цялата колекция да бъде съхранявана в библиотека „Ленин“. Планът бил след време да пренесат всичко в Италия, но след няколко години цялата разузнавателна мрежа на Ватикана в Русия била разкрита. Второто нещо е оцеляването на Източния кръст. Филмът, който видяхте в началото на разговора ни, бил в основата на поредица от фалшиви съдебни процеси срещу военнопрестъпници, проведени в Източен Берлин. Ала те не били организирани от СС, а от Източния кръст. Разбира се, не всички участници в измамата знаели за това. Охраната се състояла от обикновени войници, които мислели, че са ариегард. Но комендантите, хора като Клитман, били членове на Източния кръст.

— А английските разузнавачи? — прекъсна го Джек. — Хората, които били съдени на онези инсценирани процеси. Какво е станало с тях?

Феликс не отговори веднага. Джек разбра, че въпросът му бе неочакван.

— Ами, не съм сигурен. Някои от тях били екзекутирани. Останалите може би в крайна сметка са били освободени. Или са умрели във Фридрихщайн.

Джек се усъмни, че Феликс лъже, макар да нямаше представа защо.

— Информацията, която Източният кръст получил от разпитите, им дала значително преимущество в следвоенна Европа. Огромен брой от членовете им били издирвани от институции, преследващи военнопрестъпниците. Но Лигата разполагала с изключително важна информация и с множество начини да я използва за свои цели. Основата за влиянието на Източния кръст вече била положена. Повечето от лидерите й успели да избягат благодарение на Драганович и съратниците му. Щом войната свършила, имало безброй начини да стигнат до Рим и да се радват на радушен прием в „Сан Джироламо“. Както в повечето тайни канали за прехвърляне на хора, те се възползвали от объркването, което съществувало около така наречените разселени лица. Драганович бил шеф на официалната хърватска архиерейска комисия. Това му осигурявало достъп до автентични книжа, като например паспортите на Червения кръст. Той организирал бягството на Павелич в Аржентина, където лидерът създал елитен взвод от усташи в помощ на генерал Перон. Драганович измъкнал и Розевич — първо в Рим и Генуа, а после в Ирландия. Когато отново се появил на сцената, Андрия вече бил станал Щефан Розевич, поляк с необходимите документи. Но той не взел със себе си само лични вещи. Усташите не напуснали Хърватия, без да вземат някои сувенири. Павелич успял да изнесе в Австрия над четиристотин килограма злато и бог знае колко чуждестранна валута. Други усташки водачи откарали цели камиони със съкровища в същата посока. Част от плячката стигнала до Италия. Братът на Розевич вече бил на служба в „Сан Джироламо“ и се погрижил един тлъст пай от заграбеното да влезе в семейната му хазна.