Елена Павлова - Елфическа песен

Надвесих се от стълбите:

— Има ли кроасани?

— Да, разбира се! — татко се засмя. — Идваш ли?

Пликът до чинията ми беше бял и най-обикновен на вид. Но адресът… Първо си взех кроасан и после го отворих.

„FASA корпорейшън

Уважаеми господине,

Късите Ви разкази оставят приятно впечатление. За съжаление не се интересуваме от подобен вид творчество. Смятаме обаче за възможно някои от засегнатите в тях теми и концепции да бъдат разработени до размерите на роман. Бихме желали, ако този вариант ви устройва, да ни представите подробна разработка за подобно произведение и при евентуално одобрение от страна на редакционния екип, можем да сключим договор с Вас.“

Няколко секунди сляпо се взирах в текста. Разказите ми не ги интересували. Но искат да поръчат роман. Господи, никога не съм се залавял с голямо произведение!

Ръцете ми се разтрепериха и бавно оставих писмото на масата.

— Нещо лошо? Поредният отказ? — баща ми ме погледна изпитателно.

— По-лошо. Поръчка.

— Та това е чудесно!

— Мислиш ли? Дали мога да напиша роман?

— За бога, ти си елф! — татко небрежно ми разроши перчема. — Няма ли да идеш да се похвалиш на приятелката си?

— Щяха да ходят до Денвър, доколкото знам. При баща й.

— Нали не излизаш с нея? — въпросът беше изненадващ и прозвуча точно като зададен от дърт евреин, който се интересува да не би синът му да е тръгнал на срещи с не-еврейка.

— Не — отговорих му откровено. — Просто сме приятели.

Няма да кажа, че със Сета бяхме станали неразделни, макар че прекарвахме изключително много време заедно. Поне четири-пет следобеда седмично обаче си гостувахме, като гледахме да редуваме къщите — да не се сърдят родителите, пък и да не се чувства някой от нас постоянно на свой терен. Не, не бяхме интимни приятели — нищо подобно. Бяхме партньори и съратници. Когато намериш някой, който все едно е другата половина от теб, хич не те интересува полът му. Или расата. Просто бяхме много пасващи си половинки.

— Нормално е да излизаш с момичета — баща ми се наведе напред. — Бих предпочел около нас да имаше подходящи елфи, но поне през лятото виждаш достатъчно…

— Да, да, моля ти се! — махнах с нахапания си кроасан. — Тази лекция я знам. Елфите не бива да се хабят с обикновени хора, защото те не са като нас. Няма да разберат дара, който притежаваме. Няма да разберат нас самите. Не биха могли да имат деца от нас. Освен това дългът ни е да продължим поколението, та значи, като му дойде времето, ще се оженя за някое хубаво елфическо момиче. Знам си урока, казах ти. Излизал съм с човеци и сигурно ще продължа да го правя в близките години, не мога да седя сам като кукувица. Но Сета е нещо съвсем друго.

За него това приключваше въпроса. За мен не съвсем. Не мога да си затварям очите. Знам, че съм елф. Не много красив по стандартите на елфите, може би, пък и наистина човешките жени не ме интересуват — вярно е, че се срещам с достатъчно елфически момичета при лелите си и отдавна съм установил каква е разликата. Но не мога да си затварям очите. Знам как ме гледа Сета. О, да, тя е много приятна и много любезна, и никога не ми е досаждала. Но мога да се досетя за какво мечтае вечер, притиснала възглавница към гърдите си. Страхувам се, че в крайна сметка заради това ще изгубя най-добрия приятел, който съм имал някога. Защото все пак някой ден ще стигнем и до този въпрос… Но не сега.

Доядох раздразнено кроасана си — точно днес ли татко трябваше да повдига тези теми и да ми развали настроението? — станах и отидох до телефона.

Майката на Сета вдигна при второто позвъняване.

— Здравей, Безар! — харесвам гласа й, топъл е все едно летен дъжд. — Сета тъкмо се чудеше дали ще си свободен днес. Отложихме пътуването за другата седмица, баща й бил зает.

— Чудесно! — засмях се. — Всъщност, ужасно… О, може ли да дойда? Сега, веднага?

— Заповядай. Ще й кажа.

Спогледахме се с баща ми, забърсах си шлифера от закачалката и излязох.

Сета беше в малката таванска стаичка, която беше превърнала в свое ателие. Рисуваше портрет на орк — най-вероятно тъкмо С.Е.Т.И.

— Мислех си за ново приключение! — каза, без да оставя палитрата. — Нали се сещаш за онази история с кредитните кодове в Матрицата?

— Какво ще кажеш да го обърнем на роман? — отвърнах и я прегърнах през раменете. — Имам една добра новина.

— Например?

Показах й писмото.

— Боже господи! — тя се засмя, обърна се и ме целуна по бузата. — Не мога да повярвам! Велик си!