Елена Павлова - Градинарят

Беше тиха къща, една от последните в Шевал, почти на хълмовете. Високата ограда беше обрасла с бръшлян и пълзящи рози. Две върби размахваха дългите си клони над портата. Покрита с неравни плочи пътека водеше навътре сред разцъфналите цветя, покрай чимширен лабиринт и към малката, кокетна вила със стени, облицовани с червен пясъчник. Пътеката я заобикаляше и продължаваше покрай езерце с рибки, просторна, равно окосена морава и зад нея — овощна градина с няколко праскови, ябълки и дребни криви смокини. В дъното на двора люляци разнасяха нежния си аромат, а зад тях, сякаш скрити от човешкия поглед, по протежение на оградата бяха подредени грозни и криви бодливи трънаци.

— Трийсет години вече съм тук — каза, след като ме разведе из двора. — Всичко поддържам сам и се надявам поне още двадесетина да съм жив и здрав да поддържам градината…

Погледнах го. Сух, изпит, с малко сурово лице и очилца с телени рамки. Издокаран в сивия си костюм и с вратовръзка, изглеждаше като делови бизнесмен — гладко избръснат, с интелигентен поглед и артистични пръсти на ръцете… Трудно ми беше да си го представя как окопава розовите храсти и коси моравата, но самият начин, по който докосваше и галеше листенцата подсказваше, че ако изобщо има някакви дечица, точно това са те.

— Тук имаше беседка — той посочи една акация до езерцето. — Когато мама почина, посадих дървото. Не беше лесно да го оформя, но вече дванадесет години се радвам на, как да кажа, плодовете на усилията си.

Беше голяма, жълта акация с причудливо изкривено и намотано само около себе си стебло, цялото на възли и кривулици.

— Мама се отличаваше с доста остър език — подсказа ми той. — Особено зиме, когато вятърът се усили, дървото свири и приказва.

— Истинско изкуство! — похвалих го, тъй като очевидно имаше нужда да кажа нещо.

— А тази роза — той се насочи към първия розов храст в редицата — ми е поръчка от, е, да речем, един клиент. Подходящ надгробен паметник за съпругата му, как смятате?

Приличаше по-скоро на екстравагантна статуя — сплетени една в друга дебели издънки, бодлите на всяка се впиват в стеблото на друга, а около тях сияят снежнобели цветове големи кажи-речи като чаени чинийки.

— А вашият съпруг — попита ме той — отличава ли се с някое особено неприятно или пък интересно качество?

— О, хм, — свих рамене. — Преди всичко е досаден. Нали разбирате, един от онези нещастници, които сутрин не те забелязват, четейки вестника, вечер не те забелязват пред телевизора… Много скучна личност, наистина.

— Значи не заслужава някакво по-особено растение? — той изглеждаше почти разочарован. — Бих могъл да го увековеча… о, може би с дърво гинко?

— Не мисля. Той е, хм, по-нисък от тревата…

Той спря, сложи ръце на хълбоците си и се разсмя:

— Добре казано, даже много добре казано! Знаете ли, имал съм и такива клиенти! Ето тук, този парцел, — посочи ми част от моравата, обрасла с детелина и дребни цветчета, — е на един точно подобен на Вашия съпруг господин. Но все пак клиентите винаги имат някакви предпочитания. Ето този се е увличал по разни млади момиченца и по хазарт, не особено, но все пак достойно за увековечаване…

— Тогава може би край езерото? — предположих. — Една-две тръстики биха подсказали, например, за малкото му постижения в живота.

— Прекрасно! — той направо засия. — Ето това се казва артистичен дух!

— Само че — прекъснах възторга му аз — след като се налага, бих искала да бъда напълно сигурна, че не си давам парите просто за един парцел край езерото.

— Но разбира се! — сините му очи чак се ококориха зад очилцата. — Можете да бъдете сигурна, че веднъж и завинаги…

— Така ме увериха — съгласих се. — Само че, според мен, завинаги е малко силно казано. Рано или късно все нещо се случва… Просто бих искала да науча повече за клиентите ви.

— О, разбира се, питайте!

— Онази… — огледах се. — онази смокиня например. Прекрасно гледана и е израсла в интересна форма.

— О, да. Един от шедьоврите ми. Сигурно сте чували за Йоргос Пантопулос…

— Корабният магнат?

— Същият. Съпругата му настоя за изкривено като съзнанието му, но пък типично южно дърво и ето я смокинята. Беше доста дебел, дори се притеснявах, дали няма да пречи на растението, но, както виждате…

— Лично ли го убихте?

— Винаги върша работата си лично. Ако ви интересува точният способ, нападнах шофьора на лимузината му и заех неговото място. Когато господин Пантопулос се качи в колата, му пуснах сънотворен газ, а в последствие, вече тук в къщата, му поставих и инжекция. Предпочитам тихите методи.