Ерик Сийгъл - Лекари

— Не, ако имаш предвид романтичната гледна точка. Израснахме заедно в Бруклин — като брат и сестра. Ако си добро момиче, Грети, ще те запозная с него.

— Ако бях добро момиче, никога нямаше да стигна дотук — измърка Грети многозначително.

Лора се усмихна и си помисли: „Барни, ще ми станеш длъжник за цял живот.“

През следващите четири години изобщо нямаше да могат да видят толкова много бележити лекари на едно място, колкото се бяха събрали сега в една-единствена зала в Харвард. Самият въздух беше сякаш зареден със слава. Тъй като беше ясно, че новоприетите студенти едва ли можеха да предложат нещо повече от стаени почитания, лекарите разговаряха помежду си с полусветски маниер, а асистентите им обмисляха всяка своя сричка.

Всяка година темата беше една и съща: Кой ще я спечели тази година? И, разбира се, не говореха за първенствата. Всъщност носеха се слухове, че поне половин дузина професори си бяха стегнали багажа, в случай че им се наложи да прескочат до Стокхолм.

И наистина, в Харвардския медицински институт, където беше практика да се търсят бъдещи лауреати за Нобелова награда, бяха подбрали внимателно кандидатите, които сега посрещаха с шери „Педро Доменик“. Отдаваха голямо значение на всестранно развития мъж (а в случая с Грети и Лора — и на всестранно развитата жена). Освен това Харвард издири и значителен брой гениални, изцяло посветени на науката умове — хора, които се интересуват само от изследователска работа и предпочитат микробите пред мадамите.

Една такава личност беше Питър Уаймън, дипломиран гений, вече написал дисертация по биохимия, който щеше да прибави титлата „доктор, по медицина“ към името си само за да има пропуск за всяка сфера на научноизследователския свят.

Този Питър с овесения цвят на лицето и рядката косица беше единственият, който говореше на професорите и обсъждаше с цитобиолозите възможността да се слезе на подклетъчно ниво.

— Господи — прошепна един изпълнен със страхопочитание състудент на Барни, — като го гледам, ми идва да си вдигна багажа и да си тръгна.

— На мен пък ми идва да се издрайфам — отвърна Барни.

И тръгна в друга посока. Защото видя Лора да влиза през вратата — заедно с Грети Андерсън.

Инстинктът му го накара да хване топката, преди да е отишла в другия край на игрището.

Когато Лора започна да ги представя един на друг, той помисли, че сърцето му ще спре да бие. Никога в живота си не беше виждал такова тяло — нито в Мидууд на булевард „Сънсет“, нито дори на водевилната сцена в Юниън сити, щата Ню Джърси. И това е студентка по медицина?

Барни чу приближаващия се тропот от копитата на останалата част на Хипократовата орда. Направи най-хитрия ход, който можеше да измисли, като я покани на пица или „нещо от тоя род“, след като приемът свърши.

Грети се усмихна и електрическата светлина в стаята стана неимоверно по-ярка.

— Страхотно! Обожавам пици.

Ще ѝ трябват няколко минути след партито, за да отиде да си облече нещо по-обикновено и ще се срещнат долу в седем и половина. (Чудесно се справи, Ливингстън, страхотно попадение!)

Останалата част от тържеството беше като вълнуващо пързаляне с шейни. Барни побъбри кратко и дружелюбно с няколко професори, благодари на този, който го бе интервюирал — а той от своя страна му направи сериозен намек за ортопедичната хирургия (медицина само за мъже), — и се отправи към вратата.

В този момент забеляза Лора да говори с един висок красив студент, който се отличаваше не само с елегантния си външен вид, но и с това, че беше единственият негър наоколо без поднос в ръцете.

Тя видя Барни и му махна да отиде при тях.

Докато се промъкваше натам, Барни изведнъж се сети кой е той.

— Барни, бих искала да те запозная…

— Няма нужда от глупави увертюри — прекъсна я той. — Познавам добрите играчи от пръв поглед — после погледна към събеседника ѝ и отбеляза: — Ти си Бенет Ландсман, най-бесният бегач и стрелец в баскетболната история на Харвард. Преди четири години те видях да играеш в Колумбия. Отбеляза някъде около трийсет и две точки. Нали?

— Нещо такова — каза негърът скромно и подаде ръка. — Не ти хванах името.

— Не съм ти го хвърлял — отговори Барни. — Както и да е, аз съм Барни Ливингстън и се радвам, че вече се беше дипломирал, когато ми дойде ред да играя срещу вашето колежче. А това ми напомня — как така едва сега започваш в медицинския институт? Не беше ли две години преди нас?