Ерик Сийгъл - Лекари

— Е, сигурно съм по-изостанал малко — игриво се усмихна Бенет.

— Не му вярвай, Барн — намеси се Лора. — В Оксфорд той беше с Роудсова стипендия.

— Всичко съвпада — каза Барни. После запита Бенет: — Знаеш ли, че в мазето на тоя преголям мавзолей има гимнастически салон? Искаш ли да поиграем някой път?

— С удоволствие — отвърна Бенет. — Всъщност от достоверен източник знам, че обикновено в пет и половина има свободни игри. Защо не идем да видим?

— Добре, чудесно — съгласи се с ентусиазъм Барни.

— Ще се видим там — каза Бенет. — Сега ме извинете, но аз тържествено обещах на д-р Доулинг, че ще изслушам рекламната му реч за ортопедията.

Барни видя как Бенет Ландсман се придвижи грациозно през тълпата и си помисли: „Чудя се как ли се чувства човек, ако е единственият чернокож в курса. Бас държа, че под спокойствието и чара си той е дяволски самотен. Или разгневен. Или и двете.“

Преди да излезе, Барни се запозна с още неколцина от колегите си, между които Ханк Дуайър — богословски възпитаник с тих гласец и лице на порцеланова кукла, родом от Питсбърг. Учел за свещеник, когато внезапно разбрал, че иска да стане лекар, но беше ясно, че чувствата му са двойствени.

— Добре де — загатна Барни. — И Свети Лука е минал по същия път.

— Да — съгласи се Дуайър с глупава усмивка, — това казах и аз на майка ми. Но идеята все пак не ѝ харесва. В нашето семейство религията е по-важна от всичко.

— А какво правите, ако някой се разболее?

— Отиваме на църква и се молим за оздравяването му.

— Ами ако умира?

— Викаме свещеник да му даде последно причастие.

Барни почувства, че желанието на младия човек да замени бялата яка с бяла престилка е вдъхновено не само от желанието да лекува. Защото забеляза хвърлените крадешком погледи към несравнимата мис Андерсън.

Барни си тръгна малко преди седем и изтича горе да си облече нещо по-спортно. От страх да не закъснее той слезе в седем и двайсет и четири и застана на уговореното място, където Грети Велика трябваше да се появи.

Очакването бе изострило мислите му. Сега той осъзна, че да заведе тази Венера Милоска в обикновена пицария, е все едно да покани английската кралица в кварталната сладкарница.

Не, не, това беше възможност, която едва ли щеше да му падне втори път. Мисли, Ливингстън, къде можеш да я заведеш, ама да има малко повече атмосфера — и да е по-реномирано?

Защо не в „Копли Грил“? — красива дървена ламперия, приглушена светлина… Но това значи двайсет долара, дори повече, ако тя обича мартини.

Той си спомни „бащинската“ лекция на Уорън в деня, преди да замине за Бостън.

По-малкият брат прилежно бе изготвил списък на разходите му и съобщи:

— Включил съм всичките ти разходи, Барн. И мисля, че ако лихвите се задържат високи и ти не тръгнеш да си купуваш кола или Бог знае какво, ще имаш достатъчно мангизи и за четирите години. Обучението е хиляда на година, имаш най-евтината стая — триста и четиридесет за наема, храната ще ти излезе около двеста и петдесет на семестър…

— И все пак смятам, че мога да си готвя в стаята.

— По никакъв начин, прочети правилника. Всички първокурсници трябва да се хранят в трапезарията. Но ако ходиш на кино само веднъж седмично…

— Мога ли да си водя и гадже?

— Да, да — снизходително се усмихна Уорън, — дори можеш да купуваш по едни двойни пуканки. Добре, да предположим, че пътуванията и другите общи разходи са още сто и петдесет, значи можеш вероятно да ги докараш до малко по-малко от три хиляди на година.

По дяволите, Уорън, защо не предвиди и план за сексбомби?

„Да върви на майната си всичко“, помисли си Барни. „Ако успея да впечатля мадамата на първата ни среща, с удоволствие ще гладувам една седмица.“

Погледна часовника си. Беше вече осем и петнайсет, а Грети още я нямаше. Той обаче чакаше като вярно куче и единствената му компания бяха легендарните лекари от историята на Харвард, които го гледаха от портретите си по стените.

Оливър Уендъл Холмс, бивш декан на медицинския институт, доскоро познат на Барни единствено с поезията си, сякаш го укоряваше с няколко от своите безсмъртни стихове: „Да пълзиш не значи да почиташ; познаваме безропотния марш на очи, глави и колене…“

С други думи, що за тъпанар си ти, че да чакаш толкова дълго за което и да е момиче?

Той напразно звъня в стаята на Грети. Всички бяха навън и празнуваха последната си свободна вечер. Барни беше вече уморен, гладен и разочарован. Но най-вече объркан. Защо, по дяволите, се бе съгласила с толкова ентусиазъм, щом изобщо не е искала да излиза? Можеше да отмени срещата, да обясни, че е уморена, или пък нещо друго. Тъкмо беше на път да продупчи с юмрук портрета на Джон Уорън (1753–1815), когато се появиха Палмър и Лора.