Яромир Томечек - Вълчи трофеи

Марко нямаше неприятели, дори обратното, хората го уважаваха като добър мелничар и сговорчив човек. Разбираше се и с лесничея, макар интересите им неведнъж да се бяха кръстосвали. Ако все пак някой му тровеше живота, това бе младият Бисаха. Мелничарят му викаше Мишо, защото оня самохвалко не понасяше в този вид кръщелното си име. Работата бе там, че в село живееше и лудият Мишо Лайкун, и щом се кажеше Мишо, всеки се сещаше за това божие създание. Ала той самият, ако някой го запиташе как се казва, ставаше сериозен и отговаряше: Лайкун Михаил. Когато на църква Бисаха промърмореше под носа нещо за поздрав, мелничарят казваше: „Здрасти, Мишо!“ „Не съм никакъв Мишо“ — възразяваше той. „Е, извинявай — веднага се оправяше Марко, — зная аз, ти си Михаил“, което бе равносилно на бодване с нож. И всеки път момъкът кипваше.

За тези обтегнати отношения имаше, разбира се, и причина — иначе двамата бяха дори роднини, макар и твърде далечни. Отначало мелничарят се ядосваше на безграничната предприемчивост на младежа. Това си качество Бисаха придоби по време на военната си служба, когато се издигна, че стана чак подофицер. Израснал в крайна мизерия, за разлика от другите момчета той обичаше да ходи на училище и учението му вървеше. Знаеше доста неща и се залавяше за всякаква работа — при добитъка, в гората, по-късно пък помагаше на салджиите да свличат дървени трупи по течението на реката. Стопаните в село не бяха божи кравички — горите ги бяха направили твърди като камък, твърди към себе си и към другите. С никого не си поплюваха и хлапакът не успя да се наложи при тях. Накрая му помогна военната служба — прояви се той там, честолюбието му го издигна. Върна се в село със самочувствие на генерал. Слаб и хубав, той се харесваше не само на момите, но и на всички в цялата околност. Увисна на врата му една млада вдовица, имотна, сестра на кмета. Мъжът й издъхнал наскоро след сватбата, премазан от едно дърво. И тя постигна своето въпреки несъгласието на брат си. Взеха се и заживяха в къщата, наследство от родителите й. Новият дом на кмета бе в съседство — беше го построил върху част от имота. Натрапникът никак не му се нравеше, нито пък на останалите стопани, но Бисаха им бе взел страха. Не мина много и вече го смятаха свой, разбраха, че той е като тях. А това беше самата истина. Бисаха търгуваше с Можко като стар търговец, занимаваше се с разни сделки по-добре, отколкото стара циганка, можеше да купи и продаде добитък винаги с печалба, биваше го от греди да построи еднакво добре както сал, така и колиба; сечеше дърва, спущаше ги надолу по реката, тайно се занимаваше с бракониерство; бе убил най-големия глиган и хванал най-дългата сьомга, издържаше като кираджийски кон без хляб и вода, а мелничарят подозираше, че той може на човек пред очите и носа да открадне.

Отначало Марко се отнасяше с равнодушие към него, срещаха се тук-там — в мелницата, на църквата, в кръчмата. След това, когато се търсеше пазач на гората край село, Марко искаше да заеме тая длъжност, — не че беше против мелничарството, но от всичко най-силно обичаше гората, волността. Затова се унижи и отиде при лесничея да моли за ходатайство. После разбра, че е сторил добре, тъй като лесничеят го беше препоръчал на селското ръководство. Въпреки всичко пазач стана Бисаха, защото за него поръчителстваха роднините му и почти всички стопани в селото.

Ах, откъде се взе тоя подлец! Заплатата не бе голяма, но тези възможности… Макар Марко да не беше и помислял за тях, оня мошеник веднага ги беше подушил. Марко му намери униформа, с която не би се срамувал и пред важни гости. Обличаше я само в празник, а иначе ходеше съвсем простичко, с нахлупена на главата тиролска шапка. При поздрав я сваляше и при всякакъв случай вадеше молив и бележник.

Само веднъж да ми падне! Марко би дал за това половината си имот. За разлика от Бисаха той бе в неизгодно положение — числеше се към старата генерация, придържаше се към добрите маниери, не обичаше новостите, изобретенията, машините, различните там радиоапарати и какво ли не още, а пък заекването му тежеше като воденичен камък. От всичко се ядосваше и гневеше: ще си разчистим ние сметките с тебе, само веднъж да те пипна в измама или кражба! Нощем сънят бягаше от очите му. Колкото пъти и да се срещнеха, той винаги обръщаше глава настрани да не вижда лицето му и изписаните там присмех или подигравка — сигурно не би се сдържал и пръв би се нахвърлил отгоре му.