Яромир Томечек - Вълчи трофеи

Крачеше привидно бавно, но човек от равнината не би достигнал това темпо дори и през лятото върху твърда земя. В короните на буковете не се виждаше нито едно листенце, вихрите бяха отвели дори и шушулките с гъсеници. Тези дървета му приличаха на голите великани, които според светото писание господ хвърлил от небесните висини долу в пропастта. Сега те стояха тук на тълпи подобно нашествие от безнадеждни хора и простираха ръце към небето, което заради своя бунт бяха изгубили завинаги. Бисаха гладеше очарован. Никога досега не си ги беше представял така, не предполагаше, че под лятната красота се крие подобно вълшебство. Мина му през ума дали пък тези великани не бяха откраднали и взели под своя защита глутницата вълци. Не, държаха се безпристрастно. Следите в девствената гора упорито водеха нагоре и бяха тъй ясни, че и слепец не би се отклонил от пътя.

Цареше гробна тишина, а може би беше още по-тихо. Нима някой познаваше тази глухота? От хората, с които беше служил в града, никой нямаше представа за нея и когато им разказваше понякога за високите, покрити със сняг равнини в Карпатите, гледаха го недоверчиво и не му вярваха. Пък и тъй си беше — който не е бил зиме из тия планини, имаше право да се съмнява. В буковите гори дори и през лятото е сравнително тихо, а сега не се обаждаше ни едно птиченце. Къде са тези песнопойци, къде са синигерите с черни шапчици, къде са кълвачите, къде се дянаха всички пернати обитатели на гората — нима са измрели? Мъчи ги студът, бедничките, мръзнат. Изпокрили са се из дърветата, между цепнатините. Неведнъж ги беше намирал там, товарейки шейната с дърва, — измръзнали, безжизнени. Нима сега им беше до песни!

Бисаха наблюдаваше гората, но целият се беше съсредоточил напред по посока на тясната черта и следите върху нея — нищо друго сега не го интересуваше. Трябваше на всяка цена да настигне разбойниците и да си разчисти сметките с тях. Нека разберат, сган такава, каква я свършиха и кого се осмелиха да направят за смях. Всичко вървеше превъзходно. Мрачното и натъжено слънце се показваше над развълнувания хоризонт на гората като догарящ огън. Не топлеше, но цветното сияние, което хвърляше върху снежните дюни, чак ослепяваше. То създаваше настроение. След нощната виелица се показва по-приветливото лице на зимата. Вятърът стихна, но запази посоката си. Духаше все отгоре, откъм високите равнини, така че хищниците не можеха дори да предположат, че някой е навлязъл в техния район и ги преследва.

Когато се изкачи на равнината, наближаваше пладне. Тъкмо до плевнята при схлупената Стецуничова колиба билото на Хорбок се сливаше с главния пояс, наричан в по-ниската част Хорб. Никой от потомството на покойния Стецунич не се погрижи за старото му сено. Насъбрано на куп, то стоеше там между четири кола за голяма радост на ловците и хората из гората, пък и на младите, които идваха при кошарите за сирене. Имаше къде да си полежи човек. У Бисаха обаче то не събуди подобно желание. Той разчисти снега от дънера на едно дърво близко до плевника, седна, извади на коленете си кесия с тютюн и хартия и сви цигара. Измъкна запалката, спомен от военната служба, и се приготви да щракне. Спря се и пак провери откъде духа вятърът. След като се увери, че димът не може да го издаде, внимателно запуши и спокойно гледаше как синкавият дим се връща обратно към Хорбок. Опрял гръб на колибата, той всмукваше от цигарата бавно и с почивки. Време беше да хапне нещо, но не усещаше глад. Чак след като се надигна да продължи пътя си, измъкна бутилката с ракия и отпи. „За сгряване“ — усмихна се той, — защото и без нея му бе горещо.

Районът на вълците пресичаше напреко седловината на Хорбок и продължаваше на изток към противоположната част на равнината. „Аха, знам вече някъде са се запътили тия обесници“. Сети се за Мечата долина в края на Скална панва. В каньона, зад завесата на водопада, имало скрита меча бърлога — оттам дошло и името на долината. Премина потока, в чиито води лете скачаше пъстърва; по речното корито, затрупано сега от дебели преспи сняг, нямаше никакви следи. Дюните горе на равнината се бяха втвърдили и издържаха тежестта на човек — можеше да свали снегоходките и да продължи без тях. Чувстваше се така удобно, че почти се затича. В буковата гора обаче отново трябваше да ги сложи, защото затънал в сняг до коленете, далеч не би отишъл.

Бисаха стигна клековата зона и не можеше да се начуди, че и тя беше засипана от дебел слой сняг. Стъпваше леко, но напредваше по-предпазливо, защото вече се виждаше поляната на Скална панва. Стволовете тук не напомняха шествие. Растителността беше остаряла и почти по всяко второ дърво личаха следи от вихрушки. Ако пък бъде шествие, то ще е само от просяци, застанали на някой път, където стават чудеса.