Яромир Томечек - Вълчи трофеи
Здесь есть возможность читать онлайн «Яромир Томечек - Вълчи трофеи» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию без сокращений). В некоторых случаях можно слушать аудио, скачать через торрент в формате fb2 и присутствует краткое содержание. Жанр: Классическая проза, на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале библиотеки ЛибКат.
- Название:Вълчи трофеи
- Автор:
- Жанр:
- Год:неизвестен
- ISBN:нет данных
- Рейтинг книги:4 / 5. Голосов: 1
-
Избранное:Добавить в избранное
- Отзывы:
-
Ваша оценка:
- 80
- 1
- 2
- 3
- 4
- 5
Вълчи трофеи: краткое содержание, описание и аннотация
Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Вълчи трофеи»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.
Вълчи трофеи — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком
Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Вълчи трофеи», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.
Интервал:
Закладка:
Измъкна се като змия, хвана секирата, която бе на лавицата до печката, тихичко влезе в килера, нахлузи ботушите и метна сетрето на гърба си. Вдигна резето, отвори вратата и подаде глава навън. Човешки гласове! Сега, посред нощ! Какво се е случило? Позна кмета и онзи от общинския съвет, заместника му. Искаше да викне какво ги е прихванало, та са тръгнали толкова късно, но от вълнение не можеше да продума, а само мърдаше устни като риба.
— Не се плаши, Марко, идваме при тебе за съвет. Сигурно знаеш какво сториха вълците. Мишо тръгна след тях още сутринта и досега никакъв го няма. Страхуваме се за него, а пък Хафийка, жена му, не можеш да я утешиш. Знаем, че на вълците ти си майстор. Какво да правим?
— Влезте вътре, тук ще замръзнем — промърмори Марко. След като влязоха и седнаха, той бе вече спокоен и съвсем свързано каза: — Мислих за това. Трябва да направим хайка, голям ловен поход, ще съберем всички ловци от околността, защото всяко село е застрашено.
— Сега не става дума за вълците, а за Бисаха.
— А Бисаха да не е отишъл на разходка? Нали е при тях!
— Трябва веднага да се тръгне след него. Ти би ли отишъл? Кой искаш да дойде с теб?
— Ама веднага ли? Нощ е. В такава тъмница никой нищо няма да свърши. И как сега ще разбудите цялото село?
— А ти какво ще кажеш?
Марко не отговори, мълчаливо премисляше. „Имат право, туй е човешки живот. Ако стане там нещо, може да замръзне. Вълците не са котенца, като са гладни, хвърлят се и върху въоръжен човек. Прав е кметът, няма какво да се колебаят, всяка минута може да се окаже гибелна за Бисаха.“
— Вижте какво, точно сега няма смисъл да се тръгва. Аз утре ще стана рано, още преди разсъмване. Ще си взема и електрическото фенерче, за да не изгубя следите. Сам ще се оправя. А сега ме оставете да поспя.
Марко тръгна веднага щом закукурига петелът. Леко и топло облечен, с немска пушка от войната и достатъчно патрони в джоба, той вървеше по Мишовите следи. Месецът, преполовена златна пита, се смъкна над хоризонта и пръсна сенки по снежните вълни. В този мрак следите по билото приличаха на дълга тъмна лента. Мина покрай животинското гробище и се отправи към Скалки. „Лошо става, ако следата там се отклони, от Скалки по туй време Бисаха да се е прибрал в село и на ръце.“ Следите обаче продължаваха навътре в гората, по билото на Хорбок.
Когато Марко стигна до Стецуничовия плевник, беше започнало да се развиделява. Златистото сияние на месеца се смесваше с мъглявината на настъпващото утро. Нататък следата се губеше, чак дотук бе стигнала вчерашната виелица. Тук-там още личаха вдлъбнатини от снегоходки и за Марко това беше предостатъчно. Гората зад седловината на Хорбок се оказа ново препятствие — затънал до колене, на всяка трета или четвърта крачка той падаше в снега. „Господи, дано тия зверове не са се спуснали към Попад или до Халич. Хищниците явно са здрави, иначе не биха стигнали до Мечата долина — вървели са точно направо.“ Усети глад, но преодоля това чувство и продължи пътя си. Сега вървеше по-бавно, на места следите съвсем се губеха и често трябваше да се ориентира по памет, повече по нюх, отколкото по дирята.
Стигна долната поляна между каменните стълбове. Обзе го недоумение. И от най-дребни белези се виждаше, че оттук е минавано неведнъж — следите бяха на десетина Мишовци. „Света богородице!“ — вцепени се той. Беше забелязал снежна могила и въображението му моментално нарисува замръзнал човек, засипан от снега. С туптящо сърце наближи купа и го разрови. От изненада прехапа устни: Вълк! И не един! Два, три… Все пак тоя негодник не може да е избил цялата глутница! Четири! Да не би да са отровени или пък да са измрели от някоя страшна болест.
Разбра, че са убити от ловна пушка, стрелял е точно, дяволски мъж! Това съвсем го сломи, въздъхна дълбоко — както ненавиждаше своя съперник, така и не можеше да оспори неговото величие. Та това е новият Сопко! Чак се сгърби пред тази нова истина. Четири вълка наведнъж, и то сам, това още никога не беше се случвало. Има да се разказва този случай поне сто години.
Но къде е Бисаха?
Напразно Марко диреше наоколо, човешките следи свършваха тук. В купчината сняг лежаха само мъртвите вълци. Значи Бисаха е тръгнал обратно по същия път. Няма що, ще се върне и той. Премина от долината към Скална панва и оттам навлезе в гората. Чак тогава забеляза това, което в утринния здрач му се беше изплъзнало. На едно място следите се раздвояваха — човешките отиваха косо нагоре, вляво, като че ли сочеха конусовидния връх на Менчелик. Какво го е прихванало, та се е отклонил? Веднага разбра, че е излишно да си задава този въпрос — тук ловецът е бил оставен на произвола на виелицата и мрака. „Я виж ти, хотел, почти като в града“ — Марко беше открил убежището на Бисаха. В скритото, уютно място под покрива от изкоренени букови дървета още миришеше на пушек и сланина. Носеше се дъх на ракия. „Селото умира от страх, кметът и заместникът му викат на помощ всички светии и вдигат от сън мирните хора, а в това време той си хапвал и пийвал, славният му ловец! Че мен да не ме вземат за оня, лудия Лайкун? Тъй си е, аз съм Мишо, а не Бисаха! Аз съм шантав, не той!“
Читать дальшеИнтервал:
Закладка:
Похожие книги на «Вълчи трофеи»
Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Вълчи трофеи» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё непрочитанные произведения.
Обсуждение, отзывы о книге «Вълчи трофеи» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.