Яромир Томечек - Вълчи трофеи

Времето, сякаш за да принуди ловеца да станува там, изведнъж се оправи. Вятърът се успокои, почти престана да вали. Да продължи ли или не? Месецът изгряваше чак след полунощ, иначе в тъмнината и дланта пред очите си не можеш да видиш, камо ли да търсиш пътя през този непроходим лес. Има храна, ракия, а дърва колкото щеш, защо да рискува?

Бисаха остана. Започна да се приготвя за нощта. Сложи в огъня две изгнили дървета и ги затисна с камъни — така ще горят бавно чак до сутринта. На една тресчица забоде къс сланина и си отряза две парчета от вкусния черен хляб. Започна да пече сланината, от нея се стичаше право върху резените апетитна мазнина. Бисаха дъвчеше бавно и би се чувствал като в рая, ако в село не го чакаха. Жена му много ще се притесни, ще си помисли, че вълците са го изяли или пък някое дърво го е премазало по време на бурята. Пък и какво ли не се случва в гората. Уби четири вълка, с което никой в този край не може да се похвали. А за такова щастие все пак трябва да се заплати с нещо.

Вятърът съвсем утихна. Опрял глава о̀ едно дърво, Бисаха заспиваше. Успя само да чуе как наблизо се обади сова — все пак не е толкова пусто. Щом тук може да има такава птица, трябва да се приравни с нея и горският пазач Бисаха!

Този ден мъжете от село отиваха да разтоварят трупи към Рубцов. Целият септември сякоха дърва и бяха натрупали много кубици. Пред мелницата шейната спря:

— Хвала на бога! — поздравиха дърварите.

„Аха, ракия им се иска“ — помисли мелничарят и запелтечи на глас:

— Хвала навеки! Къде отивате, християни, за шишарки ли?

— Целият си изцапан с брашно, човече, шишарки и у вас колкото щеш, я виж кравите как са ги навъртели из твоята градина, ха, ха! Можко ти изпраща гвоздеите, които си поръчал. Вчера ги докара от града. Ти защо не дойдеш да ги вземеш? Лежиш си тук на топло, а в село вълците се разхождат, едва не изядоха кмета.

— Да, ама като си разтъркахте очите, вълците станали кучета — смееше се мелничарят, при което дори веднъж не се запъна, и наливаше ракия в чашките. — Пийнете за здраве и гледайте да не ви удари в главата, че съм я пекъл от змийски яйца.

Мъжете се спогледаха — мелничарят още нищо не беше чул!

— Ама ти не знаеш ли, че снощи вълци нападнаха селото? Промъкнали се от Малиново зад хармана. И на кого мислиш отишли на гости? Избрали си точно нашия знаменит горски пазач Бисаха, а кучето на кмета побесня от тази работа. Но шегата настрана, щом хищниците се осмеляват да слязат чак в селото, лошо става. А ти си сам, тъй че внимавай! Бисаха е извън себе си от гняв и вече е по следите на глутницата.

След като шейните заминаха, мелничарят дълбоко се замисли. Ще стане май като преди години, когато една вълча тройка се спусна едва ли не в самия Сопкан и хората не смееха да излязат от страх на двора. Не, така повече не може, ще трябва и той да се намеси. Бисаха сам каква ли ще я свърши, а надменността му пред вълците ще се стопи. Всички ловци трябва да се вдигнат, да ги обкръжат, а такава работа трябва да се обмисли и подготви. Марко обиколи двора, погледна прасето и вратата на малкия свинарник. „Ще сложа железа“ — реши той.

Можеше да крои планове чак до вечерта, но от опит знаеше, че от това няма полза. „Ако не са болни, ако не ги хване бяс или краста, вълците няма да се върнат в село така скоро — ще опитат първо на друго място. Май не са изгубили разум, защото иначе не биха се задоволили с една овца, а щяха да издушат всички в кошарата. Само болният вълк губи предпазливост и не познава граници. Но хайка трябва да направим, защото свирепата глутница няма да ни остави на мира.“

На другия ден, като правеше нещо из мелницата, Марко, погълнат от вчерашните новини, неволно съставяше планове — как да унищожат вълците, кои да участват и т.н. Ще тръгнат още в полунощ, за да бъдат на върха преди зазоряване, и ще пипнат разбойниците още същия ден. Най-добре ще бъде да падне нов сняг, по пресните следи се чете като от книга, веднага се разбира откъде е дошла глутницата, накъде се е запътила, къде е останала и как може да се надхитри. Никой не познаваше така добре вълците, както покойният Сопко, съседът — на колко им беше видял сметката. „Само от него можеше да научи човек нещо, а кой друг бе ходил с него на лов, ако не аз? Ще се посъветвам с него“ — въодушеви се Марко.

Денят беше слънчев — на тази червеникава светлина мелницата заприлича на къщичка от медени питки — само към пладне над конусовидния връх на Менчелик се зададе тъмен облак. „Като че ли идва нещо“ — гледаше нагоре с безпокойство Марко. Привечер отново се изясни, над бърдото светна едра звезда. И след като си легна, грижите не го напуснаха. Пушеше и премисляше, докато най-сетне задряма. Остави настрана лулата, за да не подпали къщата, и мушна глава под тежката вълнена завивка. В същия миг на двора се чу някакъв шум.