Яромир Томечек - Вълчи трофеи

Постепенно пред очите му се разкриваше панорамата на Панва. Свали от рамо пушката, провери предпазителя и стисна приклада така, че всеки миг да е готов за стрелба. Пристъпяше от крак на крак, стараейки се да не предизвика и най-незначителния шум. Наблюдаваше, без да мигне, мястото, където се губеше краят на Мечата долина, — и сянка да беше се мярнала, щеше да стреля. Посегна към джоба си и се увери, че останалите патрони бяха там. Почти на всяка крачка се спираше и душеше като куче.

Голяма беше изненадата му, когато достигна средата на поляната и заслиза към долния край на склона. Следата не отиваше към Мечата долина, а водеше през средата на Панва още по̀ на изток. Ах, проклети зверове, чумата да ви тръшне! Подгонил ги е страхът и до Скалки вече едва ли ще се върнат. Няма съмнение, че са се запътили към селата от другата страна на равнината. Там хората не са чули за тях и те ще могат да задигнат още нещо. Чудеше се да продължава ли или да се връща. Погледна към небето — слънцето е още високо, ще повърви още малко, пък после ще се връща, за да не го завари тук нощта.

Не след дълго пред очите му се откри горска поляна — между едри камъни стърчаха повалени и прекършени от бури дървета. Някои бяха изтръгнати из корен и сега там растяха само бурени и тръни. Между чукарите, които и преспите бяха безсилни да затрупат, се мярна нещо черно. Бисаха в миг залегна и запълзя встрани, за да се прикрие. После бързо се промъкна до един голям камък, облегна се на него и се приготви за стрелба. Дали да изчака още малко?

Решението дойде от само себе си — показа се едър кучешки гръб. За секунди се прицели и… тряс! Трупът падна като отсечен. Отново изстрел, вълците се разбягаха уплашено. Изстрелите свистяха в студения въздух като камшик. Отново зареди и продължи стрелбата. Настъпи паника, хищниците се разбягаха, а Бисаха косеше наред. В момент на затишие глутницата се събра и препусна надолу из поляната, съпроводена от куршумен дъжд. Бисаха забеляза един, който се влачеше по снега, стреля и го довърши.

Постоя още малко в удобното си скривалище. После със заредена пушка излезе на поляната. Преброи убитите — точно до чуките лежаха два и още потреперваха, малко по-нататък беше проснат трети, след него вече, към долния край — четвърти, този по който стреля повторно. Погледна към гората, където се изгуби глутницата. Нищо чудно и там да лежеше още някой прострелян звяр, тъй като Бисаха стреляше след тях без прекъсване и имаше точно око. Само единият от вълците беше по-стар, другите бяха на около година и половина, а последният едва ли имаше и толкова.

Бисаха свали овчия си калпак и се почеса по главата. Сега не може да ги измъкне, ще го завари нощта. На този студ кожата няма да се повреди, ще почака. И той започна да събира плячката на едно място между камънаците, като ги затрупваше със сняг. Съобрази, наведе се и на всички им отряза ушите, мушна ги в раницата за доказателство. Чак след това натрупа отгоре им могила сняг. Изморен, Бисаха седна на един камък и отново запали цигара. Както си пушеше спокойно, вдигна очи към небето. Заоблачаваше се. Откъм планината Попад насам към гората идваше тъмен облак. „Божичко!“ — въздъхна Бисаха. Скоро се окопити и забърза по обратния път. Лошо, идваше буря!

Когато изкачваше хълма към Скална панва, още повече ускори крачките си. „Дано стигна Стецуничовия плевник, по него ще се ориентирам, а може и там да се приютя.“ Промяната на времето в планината става бързо. Докато изминат част от пътя, тъмна завеса покри небосвода. Настъпи непрогледен мрак, в който просветваха само белите петънца на падащия сняг. Отначало изглеждаше, че всичко ще мине спокойно, но скоро излезе вятър. Започна да вие и стене в короните на буковете; в такова време някой клон или пък падащо дърво като нищо могат да пребият човека.

Стисна зъби и забърза право нагоре, по памет, защото не виждаше нищо. Стъпваше като машина, без да се задъхва, сякаш сърцето му беше от стомана, а гърдите му се издуваха като ковашки мехове. Дърветата оредяха и той разбра, че наближаваше Скална панва. „След час съм в плевника — зарадва се Бисаха, — а после по билото на Хорбок и слепешката ще стигна в село.“ Измина цял час, но гората не свършваше. Пътят се превърна в мъчение, гората израстваше сред високи, едри камънаци, дебнещи ловеца като капани. Бисаха затъваше до колене, а на места чак до пояс. В тия преспи и снегоходките не му помагаха, но той продължаваше да върви.

Измина час, два, течеше третият. И нито едно равно място, наоколо само сняг и дървета. Виелицата се усили, забръска сняг право в лицето му и той запристъпя като слепец. Вечерта настъпи и всичко потъна в тъмнина. Закатери се наслуки по склона и имаше чувство, че върви в правилната посока, но отдавна вече не беше сигурен. Стигна до някаква огромна камара изкоренени дървета. Няколко бука се бяха кръстосали и образуваха такъв висок покрив, че и снегът не беше успял да го затрупа. Тук ще прекара нощта, какво да се прави. Сети се, че вкъщи имаше силно електрическо фенерче, но каква полза от това. Вместо него извади бутилката и порядъчно си пийна. До един пън напипа трески. Начупи ги колкото можа по̀ на дребно, грабна шепа от най-тънките и ги запали на завет до едно от дърветата. Постепенно се разгоряха и лумна огън. Разнесе се топлина и убежището се превърна в уютна стаичка.