Джон Толкин - Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

Станало тъй, че Финве си взел за втора жена Индис Прекрасната. Тя била от Ваниярите, близка сродница на техния крал Ингве; по нищо не напомняла за Мириел, защото била златокоса и снажна. Дълбоко я обикнал Финве и отново се развеселил. Ала сянката на Мириел не напускала нито дома на Финве, нито сърцето му; и от всички наоколо той дарявал Феанор с най-много обич и грижи.

Не се понравила на Феанор сватбата на баща му; и нямало любов у него нито към Индис, нито към синовете й Финголфин и Финарфин. Заживял той отделно, зает да изследва земите на Аман или да събира с наслада премъдрости и майсторски тайни похвати. В ония злощастни събития, що дошли насетне по негова вина, мнозина видели след време резултат от разлъката с рода на Финве и смятали, че ако Финве бил превъзмогнал скръбта, за да се посвети на своя славен син, нямало да се стигне до проклятията на Феанор и всичко би тръгнало другояче, а злината велика би била избегната; защото скръбта и раздорите в рода на Финве са запечатани навеки в паметта на Нолдорите. Но децата на Индис били могъщи и славни, а и техните деца също; и много би загубила историята на Елдарите, ако не ги е имало.

Ала докато Феанор и нолдорските майстори се трудели с наслада, без да виждат край на делата си и докато растели синовете на Индис, Пладнето на Валинор наближавало своя завършек. Защото се случило тъй, че както били отредили Валарите, Мелкор изтърпял три епохи в плен и самота сред чертозите на Мандос. И както му бил обещал Манве, накрая го довели отново пред троновете на Валарите. Видял Мелкор тяхната слава и блаженство и люта завист изпълнила сърцето му; погледнал Чедата на Илуватар, седнали край нозете на Всемогъщите и пламнала в него черна омраза; съзрял блясъка на безброй камъни безценни и закопнял алчно за тях; ала затаил всички тия мисли и решил да изчака с отмъщението си.

Пред портите на Валмар рухнал Мелкор в нозете на Манве и замолил за прошка, като се заклел, че ако му отредят дори последното място сред свободните във Валинор, ще помага за всякое дело на Валарите и всички сили ще хвърли за изцеление на злините, що бил причинил на света. И Ниена подкрепила молбата му; ала Мандос мълчал.

Простил му тогава Манве; но Валарите все още не смеели да го изпускат от надзор и поглед, та му забранили да излиза отвъд портите на Валмар. Ала благи изглеждали по онуй време речите и делата Мелкорови, тъй че не само Елдарите, а и самите Валари получавали мъдри съвети, щом решели да се обърнат към него; подир време му разрешили да броди на воля и Манве помислил, че най-сетне Мелкор се е изцелил от злото. Защото нямал в душата си Манве нито капчица зло, та не умеел да го разбира, а пък знаел, че отначало е бил равен нему Мелкор в мислите на Илуватар; затуй не умеел да проникне в сърцето Мелкорово и да съзре, че любовта е изчезнала оттам навеки. Но Улмо не се подлъгал, а и Тулкас стискал юмруци, колчем видел наблизо врага си Мелкор; защото бавно се разгневява Тулкас, ала и бавно забравя. И все пак двамата уважили присъдата на Манве, тъй като онзи, що защитава властта от бунтари, не бива сам да се бунтува.

От дън душа ненавиждал Мелкор всички Елдари — както защото били радостни и прекрасни, тъй и защото в тях виждал повода за гнева на Валарите, що го низвергнал от Утумно. И затуй още повече се преструвал на изпълнен с обич, дирел тяхната дружба и им предлагал помощ със съвет и дело във всяко трудно начинание. Вярно, Ваниярите не му вярвали твърде, тъй като живеели в светлината на Двете дървета и нищо друго не искали; Телерите пък сам той пренебрегвал, понеже му се стрували твърде слаби и недостойни инструменти за неговите мрачни замисли. Ала Нолдорите с радост приемали тайните премъдрости, що им разкривал; и някои от тях се вслушвали в думи, които би било по-добре никога да не са чували. По-късно Мелкор твърдял, че тайно бил научил Феанор на множество изкусни похвати и неотстъпно го ръководел в създаването на най-великите му творения; но туй е лъжа от алчност и завист, защото никой сред Елдарите не е ненавиждал Мелкор повече от Феанор, сина на Финве, който пръв го нарекъл Моргот; и макар да бил оплетен в паяжината на злобата Мелкорова срещу Валарите, никога не търсел ни съвет, ни разум от него. Слушал Феанор само пламъка на сърцето си и работел все по-усърдно в пълна тайна от всички; помощ и съвет не поискал от никого в Елдамар, освен само за малко от жена си, мъдрата Нерданел.