Джон Толкин - Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))

— Всякое има стойност — рекла Явана — и всякое допринася за стойността на другите. Но келварите могат да бягат и да се бранят, а олварите само растат безметежно. И сред тях са ми най-мили дърветата. Бавно израстват те, а лесно ще падат и никой не ще ги оплаче, ако не са заплатили дан с плод по своите клони. Тъй вижда моята мисъл. Нека дърветата имат право да говорят от името на всяко зелено създание и да наказват ония, що ги погубват!

— Чудновата е твоята мисъл — отвърнал Манве.

— И все пак туй го имаше в Песента — възразила Явана. — Защото додето ти беше високо сред небосвода и заедно с Улмо твореше облаците и дъждовете, аз вдигнах насреща им клоните на могъщи дървета и някои от тях пееха на Илуватар сред ветрове и порои.

Замълчал тогаз Манве, а мисълта, що Явана посяла в душата му, почнала да расте и да се развива; сам Илуватар я съзрял. И сякаш чул Манве как Песента се надига отново у него и разбрал колко много неща е чул преди, без да ги разбира. Най-сетне дошло и Видението, ала този път не било далечно, защото сам той се намирал в него и виждал, че всичко се крепи върху десницата на Илуватар; после десницата се простряла навътре и от нея произлезли безброй чудеса, що дотогаз се таяли в сърцата на Айнурите.

Събудил се Манве, слязъл при Явана в Езелохар и седнал до нея под Двете дървета. А после рекъл:

— О, Кементари, Еру проговори и каза: „Та нима някой от Валарите мисли, че не съм чул цялата Песен, чак до най-тихия звук на най-тихия глас? Вижте! Когато се пробудят Чедата, тогава ще се пробуди и мисълта на Явана, за да призове духове от далечни краища, а те ще отидат сред келварите и олварите и някои ще останат навеки там, та да заслужат почит и да вдъхват страх с праведния си гняв. Поне докато Първородните са в своя разцвет, а Младите още са неразумни.“ Но не си ли припомняш, Кементари, че твоята мисъл не винаги пееше в самота? Нима не я посрещаше моята мисъл, та да се извисим крило до крило като могъщи птици, що се реят над облаците? По волята на Илуватар туй ще се повтори и още преди Чедата да се събудят, високо из небосвода ще полетят по-бързо от вятъра Орлите — Вестоносци на Запада.

От радост Явана се възправила в цял ръст, простряла ръце към небесата и викнала:

— Нека се извисят дърветата на Кементари, та Орлите на краля да вият гнездата си в тях!

Но Манве също се възправил и сякаш бил тъй висок, че гласът му долитал от кръстопътищата на ветровете.

— Не — рекъл той, — само дърветата на Ауле ще бъдат толкоз високи. По зъберите планински ще вият гнезда орлите, та да чуват гласа на всички, що ни призовават. Но долу в горите ще бродят Пастирите на дърветата.

Разделили се двамата тогава и Явана се върнала при Манве; заварила го да лее разтопен метал в калъпи сред своята ковачница.

— Еру е велик и милосърден — рекла му тя. — Нека внимават децата ти! Защото из горите ще броди могъща сила, с чийто гняв шега не бива.

— И все пак дърва ще им трябват — отвърнал Ауле, а подир туй продължил с ковашката работа.

Още дълги епохи живели Валарите в пълно блаженство под светлината на Двете дървета отвъд Планините на Аман, докато цялата Средна земя лежала в здрач под звездите. По-рано, под блясъка на Светилниците, там бил започнал растеж, ала сетне престанал, защото всичко отново тънело в мрак. Но въпреки туй вече никнели най-древните живи създания — огромните морски водорасли и клонестите сухоземни дървета; а из долините сред обгърнати в сянка хълмове бродели древни, могъщи и мрачни твари. Рядко идвали по ония места други Валари, освен може би Явана и Ороме; крачела Явана сред здрача и скърбяла, защото нямало още помен от растежа и обещаната Пролет на Арда. И пращала дрямка дълбока над множество живи твари, възникнали в зората на Пролетта, та да не стареят, а тъй да изчакат ново събуждане.

Ала на север Мелкор сбирал сили и не дремел, а бдял и се трудел; злите твари, що бил покварил, плъзнали навред и сред сънните мрачни гори върлували чудовища със страховити форми. Свикал той около себе си в Утумно всички демони и духове, които се били прилепили към него в дните на слава, а подир туй го последвали в злото; сърцевината им била от огън, ала носели одежди от мрак и надалеч пред стъпките им летял леден ужас; в ръцете си носели огнени бичове. По-късно в Средната земя ги нарекли Балрози. През ония зловещи времена Мелкор сътворил още много чудовища с най-различни форми, що сетне дълго разнасяли страх по света; а царството му вече се стелело чак до Юга на Средната земя.