Джон Толкин - Ковача от Голямо Омайно

Изведнъж лекият ветрец прерасна в буен Вятър, който заръмжа като чудовищен звяр и го понесе, и го изхвърли на брега, и го издигна нагоре по хълмовете, а той се мяташе и преобръщаше като есенен лист. Успя да обвие ръце около стеблото на млада бреза и се вкопчи здраво, а Вятърът продължаваше бесния си напор, опитваше се да го изтръгне от убежището му. Но брезата се преви на две към земята и го заслони под клоните си. Когато най-накрая Вятърът утихна. Ковача се изправи и видя, че от бедното дръвче е останало само скелет. Всичките му листа бяха изскубнати. И той зарида, а сълзите му заромолиха по гладкото стебло като пролетен дъжд. Отпусна ръка върху бялата кора и рече: „Благословена да е тази бреза! Що да сторя, та да изкажа благодарността си?“ Усети отговорът на дървото да се влива през ръката му: „Нямам нужда от нищо, гласеше той, просто си върви! Вятърът те преследва. Нямаш работа тук. Върви си и никога повече не се връщай!“

Когато напусна долината, усети как сълзите парят на очите и горчат на устните му. Пое обратния път с натъжено сърце и известно време не се върна в Страната на вълшебствата. Но не можеше да я забрави и когато най-сетне реши да опита пак, желанието му да проникне още по-надълбоко в тайните й бе по-силно от всякога.

Най-сетне намери път през Външните планини и продължи нататък, докато се озова в полите на Вътрешните, които му се видяха огромни, непристъпни и мамещи. Намери пътека, по която му се стори, че ще може да се изкачи, и тръгна нагоре в теснината, като от време на време поглеждаше — без да знае, че се нарича така — към Долината на вечноскърбящите, чието зелено бе по-наситено от зеленото в полята на Външната част на страната, а то от своя страна бе по-богато от нашето зелено пролетес. Въздухът бе толкова чист, че човек можеше да зърне дори червените езичета на отворилите устца за песен птички, накацали по клоните на дърветата оттатък долината — макар разстоянието да бе голямо, а птичките да бяха не по-големи от орехчета.

От вътрешната страна планините се гънеха в стръмни хълмове, огласяни от бълбукащи водопади. Омаян от гледките, той забърза напред. Щом кракът му потъна в меката трева в лоното на Долината, до ушите му достигна елфическа песен, а на поляната край река, грейнала в лилии, попадна на танцуващи нимфи. Техните енергични, грациозни и отчетливи разнопосочни движения го заплениха и той пристъпи към техния кръг. Те внезапно застинаха по местата си, а една — млада девойка с развята коса и карирана поличка — се завтече да го посрещне.

Заговори го през смях:

— Ставаш все по-смел, Звездочели, да? Не се ли страхуваш какво ще каже Кралицата, ако разбере? Или може би ти е позволила?

Той стоеше като истукан, загубил ума и дума, понеже знаеше какво си бе помислил в момента и разбра, че тя е прочела мисълта му: че звездата на челото му осигурява пропуск навсякъде; а сега си даваше сметка, че не е така. Но тя отново заговори и се усмихна:

— Хайде, ела! След като така или иначе си тук, ще танцуваш с мен — хвана го за ръката и го поведе към кръга.

Двамата затанцуваха и за известно време той разбра какво е да притежаваш бързината, силата и удоволствието от танца с нея. За известно време. Но след малко — както му се стори — двамата спряха, тя се наведе и откъсна бяло цвете, надигнало се край стъпалото й, и го втъкна в косата си.

— А сега сбогом! — рече. — Може би ще се срещнем отново, ако Кралицата благоволи.

Не разбра как се е прибирал, просто изведнъж се озова в родината си. В някои от селата, през които минаваше, хората го гледаха в почуда и го изпращаха с очи, докато се изгуби в далечината. Щом пристигна у дома, дъщеря му изтича да го посрещне с огромно въодушевление — беше се върнал по-рано от очакваното, но не прекалено рано за хората, които милееха за него.

— Тате! — извика тя. — Къде беше? Звездата ти сияе толкова ярко!

Още щом прекрачи прага на дома си, звездата на челото му угасна. Но Нел го хвана за ръката и го поведе към огнището, където се обърна и го погледна.

— Божичко! — възкликна тя. — Къде си бил и какво си видял? В косата ти има цвете! — Тя вдигна ръка и цветето леко падна в дланта й.

Сякаш гледаха някакъв много далечен предмет, който в същото време бе толкова близък. От него се излъчваше светлина, която хвърляше сенки по стените на стаята, притъмняла с идването на вечерта. Сянката на мъжа й се извисяваше нагоре.

— Приличаш ми на великан, тате — обади се и синът му, който до този момент не бе казал нищо.