Джон Толкин - Ковача от Голямо Омайно

Свали я от мястото й и издуха праха от капака. Но когато я отвори, установи, че вътре е останало много малко от онова, което се надяваше да намери. При това в спаружен и мухлясал вид. В едно от отделенията в ъгъла обаче откри мъничка звездичка — по-миниатюрна дори от днешна стотинка, — като че ли сребърна, но потъмняла с времето.

— Колко е странна! — възкликна той на глас и я вдигна към светлината.

— Ни най-малко! — чу се глас зад него — тъй неочакван, че Ноукс подскочи.

Беше Чирака, който никога не се бе обръщал към майстор-готвача с такъв тон. Всъщност момчето така или иначе рядко разговаряше с Ноукс — само в случаите, когато биваше заговорен. Както и подобаваше на един младеж. Вярно, с глазурите се справяше прилично, но имаше да учи още много — поне според Ноукс.

— Какво искаш да кажеш, млади момко? — рече той, явно не особено доволен от прекъсването. — Щом не е странна, каква е тогава?

— Вълшебна — отвърна Чирака. — Идва от Страната на вълшебствата.

И тогава готвачът избухна в смях.

— Да, да, добре — рече той. — Което е горе-долу същото. Но наречи я така, щом искаш. Някой ден и ти ще пораснеш. А сега можеш да се заемеш със стафидите. И ако забележиш в тях някакви по-особени вълшебни семки, бъди добър да ме уведомиш.

— Какво ще правите със звездата, майсторе? — попита Чирака.

— Много ясно, ще я сложа в Тортата — отвърна готвачът. — Щом твърдиш, че е вълшебна, значи е точно каквото търся — изкикоти се той. — Сигурно ти самият си присъствал съвсем доскоро на подобни празненства, където в сладкишите се забъркват разни такива дрънкулки, парички и какво ли не. Е, в нашето село постъпваме по същия начин — децата се радват.

— Но това не е дрънкулка, майсторе, а вълшебна звезда — отвърна Чирака.

— Да, да, вече ми го каза — рече с раздразнение готвачът. — Е, още по-добре, ще го кажа на децата. Това ще ги развесели.

— Едва ли, майсторе — възрази Чирака. — Но именно така трябва да постъпите, точно така.

— Ти с кого си въобразяваш, че разговаряш? — възмути се Ноукс.

Тортата най-сетне бе завършена: изпечена и залята с глазура — предимно от Чирака.

— Щом толкова разбираш от вълшебства, ще ти позволя да направиш Кралицата на вълшебствата — рече му Ноукс.

— Чудесно, майсторе — отвърна момчето. — След като сте толкова зает, ще се заема. Но да знаете, че идеята е ваша, не моя.

— Че нали това ми е работата — да давам идеи. За разлика от твоята — тросна му се онзи.

На Празненството Тортата бе поставена в центъра на дългата маса, посред обръч от двайсет и четири червени свещи. Горната й част се извисяваше като миниатюрна снежна планина, по чиито склонове блещукаха заскрежени дръвчета. Най-отгоре бе кацнала на едно краче мъничка бяла фигурка — същинска танцуваща Снежна кралица. В ръката й проблясваше вълшебна пръчица.

Децата гледаха Тортата с ококорени очета, едно-две дори плеснаха с ръчички и извикаха: „О, колко е красива и вълшебна!“ Това определено се понрави на готвача, но Чирака изглеждаше мрачен и недоволен. И двамата бяха там — майстор-готвачът за да разреже Тортата в определения момент, а помощникът му за да наостри ножа и да му го подаде.

Най-сетне готвачът пое ножа и пристъпи към масата.

— Трябва да ви кажа, скъпи мои — започна той, — че под тази чудесна глазура е скрита торта, приготвена от чудни вкусотийки. Освен това в тестото са забъркани всякакви изненадки, дрънкулки, парички и какво ли още не. Казвали са ми, че е късмет да намериш в парчето си някоя от тях. В Тортата има двайсет и четири такива изненадай, така че ако Кралицата на вълшебствата е справедлива, би трябвало да се падне по една на всеки от вас. Но това не винаги се получава — понякога Кралицата обича да играе номера. Ето, попитайте господин Чирака.

Чирака огледа детските личица.

— О, за малко да забравя — добави готвачът: — Тази вечер имаме и двайсет и пета изненадка. Сребърна звездичка — вълшебна и много специална, поне според господин Чирака. Тъй че внимавайте! Ако си счупите мъничките зъбчета в нея, тя няма да ви ги поправи. Но според мен едва ли ще се стигне дотам, понеже да откриеш подобно нещо си е истински късмет.

Тортата бе наистина много вкусна и никой не можа да й намери кусур, само дето не бе по-голяма, отколкото се полагаше. След като готвачът я разряза, се падна по едно голямо парче на всяко от децата, но не остана за допълнително. Парчетата скоро изчезнаха, като от време на време на тяхно място проблясваше по някоя дрънкулка или паричка. Някои от децата откриха по една, други по две, трети не намериха нищо. Но така е с късмета — независимо дали върху тортата стърчи фея с вълшебна пръчица или не.