Джон Толкин - Ковача от Голямо Омайно

Един следобед старецът клюмаше на стола си край вратата, след като се бе нахранил. Изведнъж се стресна и се събуди и видя пред себе си вгледания в него Чирак.

— Добра среща! — рече старият Готвач. — Радвам се да те видя, понеже пак мислих за Тортата. Всъщност не ми излиза от главата дори в момента. Това беше най-прекрасната Торта, която съм правил някога. А това определено е нещо. Ти обаче сигурно си я забравил.

— Не, Майсторе. Много добре си я спомням. Но какво точно те притеснява? Тортата беше наистина добра, освен това й се радваха и я оцениха по достойнство.

— Разбира се, нали аз я направих. Но не това ме смущава. А оная дрънкулка, звездата. Не мога да си обясня какво стана с нея. Ясно е, че няма как да се е разтопила. Казах го само за да не се уплашат децата. Питах се дали някое от тях не я е погълнало. Но нима е възможно? Може да глътнеш някоя от онези малки парички, без да усетиш, но не и звездата. Тя беше малка, но краищата й бяха остри.

— Да, Майсторе. Но знаеш ли наистина от какво беше направена тази звезда? Не си тормози мозъка с нея. Някой я е глътнал, уверявам те.

— Но кой? Е, бих казал, че имам добра памет, а този ден направо се е заклещил в нея. Помня имената на всички деца. Чакай да видя. Сигурно е била дъщерята на Мелничаря — Моли! Тя беше лакома и погълна храната си буквално на един дъх. Сега е дебела като свиня.

— Да, вярно е, има такива хора, Майсторе. Но Моли не си изяде тортата по този начин. В парчето й имаше две изненадки.

— О, така ли? Ами тогава сигурно е Хари, момчето на Бъчваря. Той е същинска бъчва с уста като на жаба.

— Бих казал, Майсторе, че той беше мило момче с приятна усмивка. Както и да е, малкият Хари беше толкова внимателен, че раздроби парчето си на мънички късчета, преди да го изяде. И не намери нищо.

— Ами в такъв случай трябва да е било онова малко бледо момиченце, дъщерята на Галантериста, Лили. Като бебе поглъщаше карфици и нищо й нямаше.

— Не е Лили, Майсторе. Тя изяде само крема и глазурата, а тестената част даде на момчето до нея.

— Е, тогава се предавам. Кой е? Както виждам, си ги наблюдавал доста внимателно. Ако не си измисляш всичките тия неща.

— Беше синът на Ковача, Майсторе. И си мисля, че му се отрази добре.

— Карай нататък! — избухна в смях Ноукс. — Трябваше да се досетя, че ме будалкаш. Не ставай смешен! Та той беше едно тихо и кротко хлапе. Сега вдига повече шум, разправят, бил голям певец. Но той е много внимателен. Никога не поема рискове. Дъвче по два пъти, преди да глътне, и винаги го е правил, ако ми позволиш да отбележа.

— Разбира се, Майсторе. Е, щом не вярвате, че е бил той, ваша работа. Пък и едва ли има такова значение. Ще се успокоите ли, ако ви кажа, че звездата се върна на мястото си в кутията. Ето я!

Чирака бе наметнат с тъмнозелено наметало, което Ноукс забеляза едва сега. Измъкна измежду диплите черната кутия и я отвори под носа на стария Готвач.

— Ето я звездата, Майсторе, там, в ъгъла.

Ноукс започна да кашля и киха, докато накрая погледна в кутията.

— Ето къде била! — рече той. — Или поне прилича на нея.

— Същата е, Майсторе. Лично я върнах тук преди няколко дни. Тази зима ще бъде поставена отново в Голямата торта.

— Аха! — възкликна Ноукс, като изгледа лукаво Чирака. И после започна да се смее, като целият се тресеше като желе. — Ясно, ясно! Двайсет и четири деца, двайсет и четири парчета с късметчета, а звездата остава отвън. Значи си я откраднал преди печенето и си я запазил за друг път. Винаги си бил голям хитрец — доста чевръст, бих казал. И прибран: и просено зърно няма да оставиш да отиде нахалос. Ха, ха, ха! Така било значи! Трябваше да се досетя. Е, сега всичко се изясни. Вече ще мога да си подремна на спокойствие. — Той се намести в стола си. — Дръж си очите на четири този твой чирак да не ти играе номера! И гявола не знае всички гяволии, казват хората. — И затвори очи.

— Довиждане, Майсторе! — каза Чирака и трясна капака на кутията толкова силно, че Готвача чак подскочи. — Ноукс — продължи той, — ти притежаваш тъй безгранични познания, че само два пъти съм се осмелявал да ти кажа каквото и да било. Казах ти, че звездата е от Страната на вълшебствата. Казах ти и че е попаднала у Ковача. Ти ми се изсмя в лицето. Сега на раздяла искам да ти кажа още нещо: не си позволявай да го сториш отново! Ти си един изкуфял дърт мошеник, тлъст, мързелив и лукав. Аз ти вършех цялата работа. Ти научи, без дори да ми благодариш, всичко, което можа да научиш от мен — без уважение към Страната на вълшебствата и без капчица любезност. Не можа да намериш в себе си дори толкова, че да ми пожелаеш приятен ден.