Тони Парсънс - (няма заглавие)

Но след закуска ние, аз и синът ми, облякохме мрачните униформи на покрусата — чувствахме се доста зле с черните вратовръзки и белите ризи и след като седнахме на пода на някогашната ми детска стая, се заехме да ровим в кутиите със снимки, утешавайки се с образите на моя баща и дядо на Пат.

Времето потече обратно, взе да се разплита като кълбо. Имаше лъскави цветни фотографии на татко и Пат — как отварят коледните подаръци, как синът ми кара велосипедчето все още с помощни колела, как току-що е проходил и как спи малко след раждането си в ръцете на своя грейнал в усмивка дядо.

И много снимки с вече излинели цветове: татко, мама и ние с Джина в деня на нашата сватба, аз като ухилен юноша заедно с баща си, пращящ от здраве петдесетгодишен мъж, двамата сме се прегърнали отзад в градината и си личи, че татко се гордее много и с нея, и със сина си, и още по-назад във времето, аз като недодялано единайсетгодишно хлапе заедно с родителите си и с още доста роднини на сватбата на някаква братовчедка.

Снимки, отвеждащи ме до първите ми спомени от този свят и дори преди това: черно-бяла снимка, на която съм съвсем малък, с офъкана косица, снимали сме се с татко заедно с конете на Солсбъри Плейн, още една черно-бяла снимка, на която баща ми ме е гушнал на някакъв ветровит плаж, сивкави фотографии, на които той е в униформа, снимки и от сватбата на нашите.

Няма снимки, на които татко да е дете. Знаех, че са били много бедни и не им е било по джоба да си купят фотоапарат, въпреки това имах усещането, че животът му е започнал именно с малкото ни семейство.

Долу бяха започнали да пристигат цветя. Ние с Пат отидохме на прозореца в стаята на родителите ми, който гледаше към улицата, и видяхме как цветарят разтоварва от камионетката букетите. Не след дълго цялата морава отпред беше покрита с цветя в целофан и аз волю-неволю се сетих за принцеса Даяна и морето от букети, плиснало се чак до черните перила на кралските дворци. Това просто бе поредната поръчка на цветаря, и то първата за деня, но той очевидно беше развълнуван.

— Жалко, че не съм познавал съпруга ви — чух го да казва на мама и усетих, че е искрен.

Когато внесоха ковчега в черквата, се засмяхме. Засмяхме се от отчаяние, сякаш така слагахме бент пред сълзите, опасявайки се, че ако се разплачем, няма да можем да спрем.

Ние с майка ми и със сина ми вървяхме след ковчега, но кой знае защо, четиримата мъже, които го носеха, спряха в притвора. Ние с Пат държахме мама от двете страни, бяхме я прегърнали, но забила поглед в земята, тя продължи да крачи. И спря чак когато си удари главата в ковчега на своя съпруг.

Залитна назад, хвана се за челото и погледна дали по пръстите ѝ има кръв, после се извърна към мен и двамата се засмяхме. И двамата чувахме гласа на татко, неговия изпълнен с грижовност и обич глас на лондончанин кореняк: „Какви ги вършиш, жено?“

Сетне влязохме в прохладната черква и сякаш хлътнахме в съновидение. В съновидение, където всички, които някога сме познавали: роднини, семейни приятели, съседи от настоящето и миналото, мъже от Кралската военна флота, запознали се като младежи и сега прехвърлили седемдесетте, са се събрали като за последно и са запълнили до краен предел храма. Някои вече плачеха при вида на ковчега с баща ми.

Тримата седнахме на първия ред. Навремето „тримата“ би означавало ние с майка ми и баща ми. Сега бяхме аз, майка ми и синът ми. Мама и Пат вече не се смееха, бяха се втренчили в плочника по пода и аз загледах викария, който започна със стих от Книгата на Исая:

— Ще прековат мечовете си на орала и копията си — на сърпове: народ срещу народ не ще дигне меч и няма вече да се учат на война.

Проповедта беше за добрия воин, станал миротворец, за воина, научил се да бъде любещ съпруг, добър баща, внимателен съсед. Личеше си, че свещеникът е поработил доста върху проповедта, разговарял е с мама, с чичовците ми и със съседката леля Етел, която всъщност не ми беше леля. Но той не познаваше баща ми, затова не можеше да предаде неговия дух, смисъла на живота му.

Чак когато старата песен, избрана от мама, огласи препълнената черква, усетих колко много сме загубили и ми домъчня непоносимо.

Рухнах не толкова от песнопенията, проповедта, добронамерените любезности или лицата на хората, познавали баща ми, колкото от тази стара песен. От гласа на Синатра, много млад, много чист, без самонадеяността и цинизма от по-късните години. Той се извиси и се зарея из малката черквица.